Бекър се намръщи и затвори. Провал. Перспективата да прекара часове на опашката изобщо не го радваше: времето летеше и канадецът можеше да се запилее бог знае къде. Като нищо можеше вече да е на летището в очакване на полет за Канада. А можеше да реши да продаде някому пръстена. Не, Бекър не можеше да си позволи лукса да чака с часове на опашка. С нова решителност, граничеща с отчаяние, той пак грабна слушалката и набра същия номер. Чу сигнала. Един път… два пъти… три…
И изведнъж изумено се вгледа в близката кушетка. Точно пред него, подпрян на купчина пожълтели от употреба възглавници, лежеше възрастен мъж с чисто нова гипсова превръзка на дясната китка.
21.
Американецът, позвънил на пряката телефонна линия на Токуген Нуматака, беше разтревожен.
— Господин Нуматака… имам само секунди.
— Чудесно. Надявам се, че разполагате с двата ключа?
— Очертава се малко забавяне — обясни американецът.
— Това е неприемливо — изсъска Нуматака. — Обещахте да ги имате до края на деня!
— Появи се малък проблем.
— Мъртъв ли е Танкадо?
— Да — увери го гласът. — Моят човек е убил Танкадо, но не е могъл да вземе от него ключа. Малко преди да умре, Танкадо го е дал на някакъв турист.
— Възмутително! — ядоса се Нуматака. — И как тогава ще ми обещаете изключителните права…
— Спокойно — спря го американецът. — Ще ги имате. Гарантирам ви го. В секундата, в която открием липсващия ключ, „Цифрова крепост“ ще е само ваша.
— Но ключът може да бъде копиран!
— Всеки, който го е видял, ще бъде елиминиран.
Настъпи кратка тишина. Накрая Нуматака попита:
— И къде е ключът сега?
— Всичко, което трябва да знаете, е, че ще бъде намерен.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Защото аз не съм единственият, който го търси. И американското разузнаване е надушило за изгубения ключ. По съвсем очевидни причини те биха искали да предотвратят неговото публично огласяване, за да спрат разпространението на „Цифрова крепост“. Изпратили са човек, който да го открие. Казва се Дейвид Бекър.
— Откъде знаете?
— Няма значение.
— И ако господин Бекър намери ключа?
— Моят човек ще го вземе от него.
— А след това?
— Не се безпокойте — студено го увери американецът. — Намери ли ключа, Бекър ще бъде възнаграден, както заслужава.
22.
Дейвид Бекър пристъпи към кушетката и се вгледа в спящия на нея възрастен човек. Дясната му китка беше гипсирана. Възрастта на мъжа бе между шейсет и седемдесет години. Снежнобялата му коса бе грижливо вчесана на път, а през центъра на челото му минаваше тъмновиолетова следа, която стигаше до дясното му око.
„Малка цицина?“ — спомни се той думите на лейтенанта. Огледа пръстите на мъжа. Нямаше и следа от златен пръстен. Наведе се и докосна ръката му.
— Сър? — Леко го раздруса. — Извинете… сър?
Мъжът не помръдваше.
Бекър опита отново, този път по-енергично.
— Сър?
Този път мъжът се размърда.
— Qu’est-ce… quelle he’ure est… — Той бавно отвори очи и се намръщи, че са го обезпокоили. — Quest-ce-que vous voulez?
„Да — помисли си Бекър, — френски канадец!“ И му се усмихна приветливо.
— Разполагате ли с минутка?
Макар френският на Бекър да бе перфектен, той реши да говори на английски — можеше да се предполага, че това е вторият език на мъжа. Да убедиш един непознат да ти даде златен пръстен не беше лесна задача и Бекър прецени, че е добре да се възползва и от най-незначителното предимство в тази необичайна ситуация.
Мъжът огледа обстановката, в която се намираше, и разглади с дългите си пръсти увисналите си бели мустаци.
— Какво желаете? — Английският му беше с лек носов акцент.
— Сър — започна Бекър; изговаряше думите внимателно, сякаш говореше на глух. — Налага се да ви задам няколко въпроса.
Мъжът го изгледа със странно изражение.
— Какъв ви е проблемът?
Бекър леко се намръщи — английският на този човек бе безукорен — и веднага изостави покровителствения си тон:
— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но случайно да сте били днес на Плаза де Еспаня?
Възрастният мъж го изгледа подозрително и попита:
— Да не сте от градската управа?
— Не, аз съм от…
— От Бюрото по туризма?
— Не, аз…
— Вижте, зная защо сте тук! — Старецът се надигна. — Но пред мен тия не минават! Казвал съм го преди, мога да го повторя хиляди пъти: Пиер Клошар пише за света по начина, по който го вижда! Някои от вашите туристически брошури могат да спестяват истината, заради някоя и друга нощ на безплатни обиколки из заведенията, но „Монреал Таймс“ не се продава! Отказвам!
— Извинявам се, сър, но мисля, че не ме раз…