— Merde alors! Разбрах ви прекрасно! — Мъжът поклати заплашително костеливия си показалец под носа на Бекър и гласът му отекна под тавана на гимнастическия салон: — Не сте първият! Същото опитаха в „Мулен Руж“, „Браунс Палас“ и „Голфиньо“ в Лагос. Но какво излезе в пресата? Истината! Най-противният „Уелингтън“, който съм вкусвал! Най-мръсната вана, която съм виждал! И най-каменистият плаж, на който съм лягал! Читателите ми винаги са очаквали от мен само истината!
Пациентите по близките кушетки започваха да се размърдват и да се надигат да видят какво става. Бекър се огледа неспокойно. Последното, от което имаше нужда в момента, бе някоя сестра да го изхвърли навън.
Клошар обаче продължаваше:
— Онова възмутително подобие на полицай работи за вашия град! Качи ме насила на мотоциклета си! И… вижте ме сега!… — Той безсилно опита да повдигне ръката си. — Кой сега ще води моята колона?
— Сър, аз…
— За четиридесет и три години странствания по света не съм се чувствал по-скапано! И погледнете само къде съм заврян! Не зная дали се сещате, но моята колона се спонсорира от…
— Сър! — Бекър вдигна примирително ръце. — Не ме интересува вашата колона — аз съм от канадския консулски отдел. И съм тук, за да ви помогна!
В салона се възцари мъртва тишина. Старецът го изгледа подозрително.
Бекър сниши глас почти до шепот:
— Дошъл съм да видя мога ли да направя нещо за вас. — „Като например да ти дам малко успокоително“.
След дълга пауза канадецът попита, вече много по-меко:
— Консулството?
Бекър кимна.
— Значи не сте тук във връзка с колоната, която водя?
— Не, сър.
В тялото на Пиер Клошар сякаш се спука раздуващ го балон и той бавно се отпусна на възглавниците. Изглеждаше съкрушен.
— Мислех, че сте от кметството… и че се опитвате да ме… — Гласът му за момент заглъхна. — Ако не е заради колоната ми, защо тогава сте тук?
Добър въпрос, призна Бекър и си представи Смоуки Маунтинс.
— Съвсем неофициален акт на внимание от страна на дипломатическото тяло — нагло излъга той.
Отговорът му изненада лежащия мъж.
— Акт на внимание?!
— Да, сър. Убеден съм, че човек като вас е наясно с усилията на канадското правителство да опази своите граждани от униженията, на които са подложени в тези… ъъъ… нека ги наречем „не така уредени“ страни.
Тънките устни на Клошар се изкривиха в многозначителна усмивка.
— Но… разбира се… колко приятно.
— Нека се уверя: вие сте канадски гражданин, нали?
— Естествено. Колко глупаво от моя страна. Моля да бъда извинен. Надявам се, разбирате, че хора в моето положение често са обект на… хм… надявам се, досещате се.
— Да, господин Клошар. Но това е цената, която се налага да плащате за известността.
— Именно. — Клошар трагично въздъхна. Беше влязъл в ролята на жертва, толерираща масите. — Никога не съм си представял по-отвратително място от това. — Той извъртя очи в безсилно примирение с обстоятелствата. — Подигравка с човешкото достойнство. На всичко отгоре решиха да ме задържат и през нощта.
Бекър се огледа.
— Знам. Ужасно, наистина. Съжалявам, че ми отне толкова време, за да се добера дотук.
Клошар го погледна объркано.
— Всъщност защо сте дошли?
Бекър реши да смени темата.
— Виждам на главата ви ужасна цицина. Боли ли?
— Не, не бих казал. Изтърколих се — това, изглежда, е цената, която плащаме, за да сме добри самаряни. Виж, китката ме боли. Тъпата им полиция. Ама наистина!… Да качиш човек на моята възраст на мотоциклет! Това е направо подсъдно.
— Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?
Клошар се замисли за миг, видимо зарадван от оказваното му внимание.
— Всъщност… — Той завъртя глава първо наляво, после надясно. — Честно казано, бих поискал още една възглавница, ако не ви затруднява.
— В никакъв случай — увери го Бекър, взе възглавницата от съседната незаета кушетка и я подложи под главата на Клошар.
Старецът въздъхна доволно.
— Да… така е много по-добре, благодаря ви.
— Pas du tout — отговори Бекър.
— А! — Мъжът се усмихна топло. — Значи все пак говорите езика на цивилизования свят.
— Това горе-долу изчерпва речниковия ми запас.
— Няма нищо — гордо зави Клошар. — Моята колона е призната и в Щатите, а английският ми е отличен.
— Вече установих това — усмихна се на свой ред Бекър и седна на ръба на леглото. — Сега, ако не възразявате да ви попитам, господин Клошар, как така човек като вас се е озовал в място като това? В Севиля със сигурност има много по-добри болници от тази.
Клошар го погледна гневно.
— Онзи полицай… първо ме хвърли от мотоциклета си, а после ме заряза на улицата като ударено от кола псе. И се наложи да се дотътря дотук сам.