Харис само засия и тихо промълви:
— Аз също се радвам.
Между Джейсън, син на плантатор от Южните щати и французойка от Ню Орлиънс, и двамата млади английски аристократи лежаха цели светове. В действителност обаче тримата се допълваха отлично. След бурното посрещане те прекараха няколко часа в стаята на Джейсън, пийнаха бренди и освежиха старите си спомени.
— Ще дойдеш ли днес следобед на Бартълъмю Феър, за да гледаме борбата с петли? — попита Баримор. — Има един червен, истински звяр, който си заслужава да се види.
Джейсън си спомни бележката, която беше изпратил на Руфъс Кинг, и отклони поканата.
Изпрати приятелите си до вратата и на връщане срещна чичо си. Дукът искаше да се поразходи до „Уайтс Клаб“.
— Ела с мен — предложи той. — Бих могъл веднага да те предложа за член.
Джейсън поклати глава.
— Макар че се изкушавам от възможността да стана член на такъв известен клуб, съм принуден да откажа. Чакам бърз отговор на едно писмо, което изпратих тази сутрин. Не бихме ли могли да отидем някой друг ден? Например, в петък?
Дукът вдигна рамене. Сивите очи се втренчиха замислено в лицето на племенника му.
— Толкова млад, а вече с извънредно развито чувство за дълг… — промърмори той. — Променил си се. Не знам дали това ми харесва.
— Ако това ще те успокои, ей сега ще извърша някоя лудория — предложи подигравателно Джейсън. — Ако се постарая малко повече, тук ще настане същински ад.
Роксбъри го изгледа неодобрително.
— Искам да те помоля да не прекаляваш от самото начало? Веднага след излизането на дука пристигна отговорът на американския посланик. Джейсън бързо отвори плика и зарадвано прочете, че Руфъс Кинг ще го чака още днес в два часа.
Точно в два следобед Джейсън бе въведен в кабинета на посланика. Срещата можеше да премине неудобно, да, дори неловко, защото Джейсън много добре знаеше, че пълният, оплешивял мъж, който беше седнал зад писалището си, съвсем не е от привържениците на Джеферсън. От своя страна, Кинг знаеше, че посетителят е роднина на дук Роксбъри, който играеше трудно предвидима, но важна роля в английското правителство. А бащата на младия мъж, плантаторът Гай Севидж, беше един от най-добрите приятели на президента.
Ала Руфъс Кинг беше опитен дипломат и посрещна госта си със съвършена учтивост.
— Радвам се да се запознаем лично! Толкова съм чувал за вас.
Джейсън погледна учудено и Кинг изкриви лице в усмивка.
— Познавам бегло баща ви, а като всеки баща той обича да говори за сина си — обясни той. — Но, за да бъда честен, най-големите ласкателства за вас съм слушал от дук Роксбъри.
— Виждам, че славата ме е преварила — отговори сухо Джейсън. — Все пак, по понятни причини и двамата са пристрастни, затова ще побързам да ви помоля да си съставите своя собствена преценка.
Руфъс Кинг избухна в смях.
— Да, боя се, че роднините са си такива. Е, кажете ми какво мога да сторя за вас.
Зарадван, че няма да губят повече време с баналности, Джейсън се изправи. Пред учудените очи на дипломата той започна да сваля тесния си тъмносин сюртук. Като забеляза смаяното лице на Кинг, той се ухили и обясни:
— Не се тревожете! Още не ми е дошло времето да ме затворят в лудница. Но тук има нещо… — Той издърпа ръкавелите си. — …няколко тайни документа за вас, затова реших, че никое място не е по-подходящо за тях от близостта до кожата ми. Моля за снизходителност.
Кинг се отпусна облекчено на стола си, но кафявите му очи останаха приковани в кожената торбичка, която Джейсън отвързваше от врата си.
— Това е причината да дойда при вас. Що се отнася до мен, радвам се, че най-после се отървах.
Кинг бързо разтвори писмото и се зае да разчита едрия, нечетлив почерк на Джеферсън. Когато свърши, вдигна глава и огледа посетителя с нескривано любопитство.
— Знаете ли какво съдържа писмото? — попита накрая той.
— Ваше превъзходителство, аз съм прост пратеник — отговори с обезоръжаваща усмивка Джейсън. — Знам само, че президентът Джеферсън гледа с добро око на евентуален договор за сътрудничество между Англия и Съединените щати, но това е всичко. — А това, каза си той, е опашата лъжа! Разбира се, че отлично знам защо Джеферсън иска този договор — за да отнеме Луизиана от французите веднага, щом те я получат от испанците, без да възникнат затруднения с англичаните.
— Аха — промърмори замислено Кинг. Вече му беше известно, че президентът има своя собствена система за доставяне и предаване на сведения. Дали този младеж беше най-обикновен пратеник? Щом му беше доверил толкова важни писма, президентът вероятно му бе дал и допълващи указания. Само че за кого и с каква цел?