Кинг се усмихна любезно.
— Е, ако това е всичко… Нека ви благодаря за бързото доставяне. — Той се изправи и протегна ръка на Джейсън. — Да се надяваме, че посещението ви в Англия ще се окаже успешно. Ако мога да направя нещо за вас, моля незабавно да ме уведомите.
— Разбирате ли нещо от расови коне? — попита ухилено Джейсън. — Тогава ще се появя при вас много по-скоро, отколкото си мислите.
— Расови коне?
— Да. Дядо ми Арман Бове и аз смятаме да направим опит да развъждаме в Луизиана английски чистокръвни жребци. Дошъл съм в Лондон главно за да купя конете, които ще положат началото на новата ни порода.
— О, разбира се… Чичо ви спомена нещо подобно. Ако се вслушате в съвета ми, идете непременно при Тетърсол.
Джейсън това и направи. Придружаван неотлъчно от Баримор и Харис, той присъства на няколко търга и направи толкова добри покупки, че скоро конюшните на чичо му се напълниха с превъзходни жребци.
След известно време той си нае квартира на Сейнт Джеймс Стрийт. Настъпи времето да пообиколи Лондон с Баримор и Харис, но скоро в безгрижните им забавления се намесиха първите обезпокояващи признаци.
Един късен предиобед, след прекарана в пиене нощ, Джейсън се събуди с толкова бучаща глава, че се усъмни в издръжливостта си. Пиенето, хазартът и скитанията трябваше да престанат, иначе щеше да се върне като инвалид в Ню Орлиънс!
Докато Джейсън се измъчваше от разкаяние, в стаята влезе слугата Пиер. Маймунското му лице изглеждаше смутено.
— Мосю — промърмори неуверено той, — търсили ли сте нещо тази нощ?
Джейсън го изгледа с мътни очи и попита, напразно стараейки се да вложи подигравка в гласа си:
— Как така? Кога? Може би в четири и половина, когато се върнах в къщи?
— Не знам, но дрехите ви в гардероба са разбъркани. Обувките също не са в обичайния ред.
Джейсън вдигна рамене и примижа от болка.
— Сигурно е било новото слугинче. Вече разбрах, че не може да сдържа любопитството си.
— Ако е така, тя се е поровила и в чекмеджетата ви, мосю — отговори с неподвижно лице Пиер.
— Какво означава това, по дяволите? Откъде знаеш, че някой се е ровил в чекмеджетата?
— Когато тази сутрин забелязах безредието в гардероба на мосю, побързах да огледам цялата стая, за да установя докъде се простира безредието. Който и да е бил, претърсил е стаята много основно. Постарал се е да остави нещата по местата им, но все пак е нарушил установения ред.
— Кажи на оная глупачка, че сме я видели, и че ако го направи още веднъж, ще наредя да я уволнят — отговори уморено Джейсън и побърза да забрави случилото се.
Седмица по-късно той посети нова разпродажба на Епсън Даун. Макар че снегът не се беше стопил напълно, слънцето грееше ярко и търгът беше привлякъл голям брой хора. Тримата приятели се разхождаха по оживените пътеки между боксовете, разглеждаха уелски понита, тежки коне от Шайър и, разбира се, чистокръвните, които интересуваха Джейсън.
Той беше застанал в края на обграден с въже кръг, където животните се предлагаха за продажба, когато го обзе неприятното чувство, че някой го наблюдава. В началото не се разтревожи особено, но усещането остана. Огледа внимателно пъстрата тълпа, но търсещият му поглед не откри никой, който да проявява прекомерен интерес към личността му.
Джейсън сви рамене и понечи отново да посвети вниманието си на конете в кръга, когато към него се приближи модно облечена двойка. В същия миг Баримор изсъска в ухото му:
— По дяволите, идва оная Маркъм под ръка с Пендълтън!
Елизабет Маркъм беше изключително красива вдовица на около двадесет и пет години. Фигурата й беше разкошна и вталената муселинена рокля с цвят на лавандула я подчертаваше още повече. Сламена шапка с широка зелена панделка, вързана под ухото, и бели ръкавици допълваха тоалета й. Баща й беше ърл Маунт, лорд Тримейн — титла, с която се беше сдобил преди малко повече от година след смъртта на по-стария си брат. Джейсън вече беше срещал Елизабет и родителите й по време на вечерята, която дадоха в градската си къща и на която бяха поканили дук Роксбъри и американския му племенник. Искрящите светлокафяви очи на Елизабет и гъстата червеникава коса веднага бяха привлекли вниманието му. Двамата размениха няколко шеговити думи и през следващите дни той започна да търси компанията й. Дяволски красива жена, каза си и сега Джейсън и когато забеляза усмивката й, в слабините му се надигна възбуда.
— Толкова се радвам да ви видя пак, Джейсън! В последно време се срещаме твърде често, не намирате ли и вие? Надявам се, че сте се насладили на ездата в Хайд парк, макар да не бях до вас. Бях неутешима, че не мога да ви придружа, но наистина имах друга уговорка. — Тя сложи ръка върху неговата и дяволито го изгледа през спуснатите си мигли. — Все пак смея да се надявам, че ще повторите поканата си. — После се обърна към придружителя си и сладко се усмихна. — Прощавайте! Представям ви Клив Пендълтън. — Закри устата си с ръка и избухна в смях. — Как можах да забравя! Вие вече се запознахте на вечерята на баща ми, нали?