Когато разговорът се върна на мъжката ревност, тялото й се разтърси от студени тръпки.
— Толкова ли е лошо, ако бях спала с някой друг?
Притискането на ръцете му й причини болка.
— Как да не е лошо! Дори представата за това би била непоносима! Не ми се иска да мисля за подобно нещо.
Думите му разрушиха магията на вечерта и я върнаха отново в студения свят. Джейсън сведе устни към нейните, но тя се отдръпна.
— Пак ли започваш? — попита объркано той. — Какво има този път?
Пред очите й застана ухилената физиономия на Давалос, тънките устни, които шареха по тялото й. Обзета от страх и отвращение, Катрин изкрещя:
— Не ме докосвай! Не мога да го понеса!
Джейсън не разбра вълнението й и на свой ред изрева:
— Какво означава това, по дяволите!
Катрин се опита да му обясни, но езикът не я послуша. Джейсън се постара да се овладее и й заговори като на уплашено дете:
— Какво ти е, мила?
— Не мога. Моля те, не ме докосвай — отговори задавено тя.
Джейсън огледа изпитателно побелялото й лице и гласът му прозвуча изненадващо меко:
— Не бива така, Катрин. Не може в един миг да ми казваш, че ме обичаш, а в следващия да ме отблъскваш, сякаш съм искал да те изнасиля.
При тези думи Катрин се сгърчи като ударена, а когато Джейсън нетърпеливо я грабна в прегръдките си, се изтръгна от ръцете му и хукна към вратата. На прага се обърна и го изгледа като подгонена кошута. Знаеше, че трябва да му разкрие истината. От гърдите й се изтръгна дрезгав стон.
— О, Джейсън! Ти не си виновен! Той… той… — Не беше в състояние да произнесе нито дума повече. Толкова ли не я разбираше!
Кръвта се оттегли от лицето на Джейсън, погледът му стана ледено студен. Катрин никога не го бе виждала такъв.
— Давалос те е изнасилил?
Отговорът беше плахо кимване. Катрин не смееше да го погледне в очите, сигурна, че вината за случилото се е само нейна и че Джейсън я осъжда. Облегна се на вратата и тихо занарежда:
— Отбранявах се, но той върза ръцете ми на гърба! Беше кошмарно! Той не позволи нищо да му попречи! Направи го само веднъж и слава Богу! Ако беше дошъл отново, щях да се самоубия!
Катрин вдигна глава и го погледна. Като видя пламтящия в очите му гняв, сърцето й се смръзна.
— Божичко, Джейсън! Не съм виновна! Аз съм само жена и ръцете ми бяха вързани!
Думите й го накараха да се осъзнае. Джейсън понечи да я прегърне, да я утеши — да й каже, че позорът и болката от случилото се не са в състояние да убият любовта му към нея.
Ала когато протегна ръце, Катрин го отблъсна истерично.
— Не ме докосвай! Никога повече не ме докосвай! Мразя те! Не разбираш ли, мразя те! — И в този момент Джейсън й повярва.
На следващата сутрин двамата потеглиха към Тер дю Кьор.
Пиещия кръв без затруднения настигна испанците. Запъти се открито към спрелия на почвика отряд, помоли да го отведат при Давалос и с неподвижно лице предложи да му покаже пътя към златото, което бил тръгнал да търси.
— Защо го правиш? — попита недоверчиво испанецът.
— Нолан е мъртъв, а Джейсън отказва да те заведе. Ще го направя аз, за да оставиш на спокойствие приятеля ми. Обещай ми да делиш с мен и ще те заведа до мястото.
Без да издава обзелото го въодушевление, развеселен от проявената от индианеца глупост, Давалос даде съгласието си. Войниците изобщо не подозираха защо лейтенантът им се е впуснал в тази гонитба. Подчиняваха се на заповедите му, приемайки, че Джейсън е извършил престъпление срещу Испания. Сметнаха, че залавянето на жена му е още едно средство за натиск срещу него и ще го накара да се предаде на испанските власти. Ала когато Давалос ги подкара право към земята на команчите, войниците започнаха да мърморят, че командирът им е полудял. Кой разумен човек би се осмелил да проникне в тази изпълнена с опасности област? Страхът им нарастваше и поради факта, че водач им беше индианец.
Пиещия кръв яздеше напред с обичайната си невъзмутимост и не казваше нищо повече от необходимото. Една вечер кимна с глава към Давалос и му обясни, че желае да разговаря с него на четири очи. Отведе го далеч от лагера и попита направо:
— Смяташ ли да делиш с войниците?
— В никакъв случай — отзова се презрително Давалос.
— Как ще скриеш от тях целта на пътуването ни?
— Близо ли сме вече?
Пиещия кръв кимна бавно.
— Много близо?
Индианецът кимна отново и Давалос заповяда с блеснали от алчност очи:
— Води ме! Веднага!
— А войниците ти?
Давалос помисли малко и отговори:
— Ако се измъкнем, докато спят, никой няма да разбере накъде сме тръгнали. Ще отидем и на сутринта ще бъдем отново в лагера, става ли така?