— Мисля, че е време да ти кажа нещо повече за Клив Пендълтън. Той в никакъв случай не е просто момче, което изпитва възторг от дребните скандали в обществото. Беше армейски офицер, но преди две години продаде патента си. Може би трябва да ти обясня, че началниците му са го посъветвали да върне офицерския си патент. Оттогава започнах да проявявам известен интерес към него. Трябва да знаеш, че Пендълтън притежава особен талант. Може да прочете за секунди документ или писмо и да запомни завинаги прочетеното. Ще ти го каже дума по дума дори след няколко месеца. Когато бяхме във война с Наполеон, командващият го изпрати зад линията на фронта. Заслугите му бяха неоценими — докато се изясни, че е продавал сведения на всички страни срещу високо заплащане. Много непатриотично. Нищо не беше доказано, но го посъветваха да се върне в цивилния живот. И той го направи, но оттогава остана в полезрението ни.
— И? — попита с нарастващо напрежение Джейсън.
— Старата песен, момчето ми. Нищо не може да бъде доказано. Не можем да го арестуваме само защото обича да се показва в компанията на известни френски агенти.
Джейсън изсвири тихо през зъби.
— Искаш да кажеш, че Пендълтън ме смята за извор на… интересна информация? — попита предпазливо той.
— Вероятно да — засмя се дукът; — Бъди внимателен, Джейсън. Пендълтън е извънредно корав противник.
— Ще взема присърце предупреждението ти, вуйчо. Но какво ли би могъл да узнае от мен?
— Сигурен съм, че няма да узнае нищо — защото ти нямаш тайни — заключи дукът.
Баримор и Харис заминаха на село. Джейсън ги увери, че ще ги последва, защото в петък беше обещал да присъства на вечерята, давана от майката на Елизабет. Дали младата вдовица щеше да продължи да го ухажва? Дали Пендълтън отново щеше да направи опит да му изтръгне някоя тайна? Случаят да наблюдава двамата заедно не беше за изпускане.
На сутринта в петък Джейсън придружи чичо си на езда в Хайд парк. Лондончани ходеха там само за да ги видят и именно по тази причина досега Джейсън беше бягал от парка като от чумата. Разбира се, много скоро се срещнаха с Клив Пендълтън. Този път обаче офицерът само докосна с пръсти шапката си и отмина. Джейсън размени многозначителен поглед с Роксбъри и дукът сви рамене.
— Да не си го обрал на карти?
— Не. Не ми се вярва да се сърди. Може би е сменил тактиката и е предоставил на Елизабет правото да ме обработи.
Клив наистина се бе запътил към помагачката си. Намери я в толкова лошо настроение, че всеки друг на негово място би си тръгнал. Без да остави време на слугата да вземе палтото му и да излезе, Елизабет се обърна към влезлия и ядно изкрещя:
— Онова проклето циганче и майка му са тук!
— Циганче ли?
— Я не се прави, че не си я забелязал! Да не мислиш, че не виждам как си се втурнал да завладееш парите й?
— Не те разбирам — отвърна ледено Клив.
— Говоря за милата си братовчедка Катрин — или Тамара, както я наричат мръсните цигани. Ще ти кажа и още нещо, скъпи мой: тя не може да те понася! Никога няма да я направиш своя жена!
— Все ми е едно понася ли ме или не — отговори невъзмутимо Клив. — Майка й ме смята за приемлива партия. Значи Катрин е тук?
— Но не е поканена на вечерята. Затова не си прави напразни надежди!
— Тогава не разбирам защо си толкова развълнувана от идването й. Щом няма да се появи на вечерята, нищо не може да застане между теб и Севидж. Пък и аз веднага бих се погрижил да го предотвратя.
— Така значи! Аз мога да изпълнявам ролята на твоя курва и да събирам всякакви сведения, но мръсната малка циганка трябва да бъде опазена от нечистите помисли на мъжете! — Елизабет избухна в подигравателен смях. — Що за двойка сме ние, Клив? Можехме да наследим цяло състояние, когато старият ърл умря — ти като негов кръщелник, а аз като племенница, — и точно тогава се появи онази жалка старица с дъщеря му Катрин и несъщия му син Адам! Ако знаеш как ми се иска да й извия врата със собствените си ръце!
3
По същото време Катрин Тримейн седеше в спалнята точно над тях и се взираше потиснато към „Гросвенър Скуеър“. Погледът й обходи уличната настилка, елегантните къщи, които обграждаха площада, и се зарея надалеч, търсейки с копнеж спокойните зелени поляни на Лестършър. Макар че все още предпочиташе свободния живот в провинцията пред трескавата суетня на града, тя беше придобила поне външния облик на гражданка. Обличаше се, както се очакваше от дъщерята на старо благородническо семейство, и се държеше по същия начин. Ако нямаше друг изход, умееше да разговаря учтиво дори с остроумни възрастни дами и да им налива чай.