На сутринта обаче в лагера се върна Кванах, който беше излязъл на лов с група воини. Още щом видя петдесетте коня, вождът поиска да му се заплати един от тях, красив пъстър жребец, с твърдението, че бил негов. Нолан търпеливо му обясни, че е закупил коня от друг вожд на име Нокони. Кванах дори не си направи труда да изслуша обясненията му. Стана толкова нагъл, че Нолан му предложи да отидат двамата при Нокони и да изяснят заедно въпроса. Ала пред шатрата на Нокони положението се усложни още повече. Всеки от двамата команчи настояваше на своето. Изобщо не стана ясно чия собственост е оспорваният кон. Нолан дипломатично предложи двамата да се разберат помежду си и им върна коня.
Джейсън и Пиещия кръв, застанали на известно разстояние, следяха внимателно спора. Когато Нолан се върна при тях, лицето му трепереше от трудно сдържан гняв.
— Да се махаме оттук — каза без заобикалки той. — Тази работа хич не ми харесва. Колкото по-бързо се отдалечим оттук, толкова по-добре.
Тримата мъже възседнаха конете си и подкараха новозакупените жребци вън от лагера.
Нолан беше сериозно загрижен. Ако загубилият в неочаквания спор решеше да си излее гнева върху белите мъже, той трябваше само да призове доброволци и скоро зад гърба им щеше да изникне цяла банда жадни за убийство и грабеж команчи.
Нолан нямаше защо да споделя съмненията си; Джейсън и Пиещия кръв притежаваха непогрешим усет за възможната опасност. Малката група се насочи към голите, издигащи се на повече от триста метра стени на каньона. Дали нямаше да намерят някое скривалище между гротескните каменни кули и зъбери? Или поне ниша, в която да се укрият и да могат да се защитават? Ако не откриеха някоя по-голяма вдлъбнатина, щеше да им се наложи да изоставят конете — беше почти невъзможно едновременно да запазят стадото и да се измъкнат живи. Но не беше в природата на Джейсън да се предаде толкова лесно. Той изкрещя нещо на двамата си спътници и посочи тесния процеп в бекрайната гладка стена. Извика им да пазят конете и се мушна в отвора.
Тук нямаше място дори за два коня. Но процепът продължаваше навътре в скалната стена и дишането на Джейсън се ускори. С новосъбудила се надежда той обърна коня си и побърза да се върне при другарите си.
Само след минути тримата бяха прибрали всички коне в малкия каньон. Процепът, през който бяха минали, предлагаше удобни възможности за защита. Ала ако малкият каньон нямаше друг изход, с голата си пясъчна почва той можеше да се превърне в смъртоносен капан.
Огледаха отсрещната стена и най-после откриха втория проход. Зад него се простираше трети каньон. Скоро се озоваха в същински лабиринт, през който трябваше да се движат в зиг-заг. Скалите ту се разделяха, ту се събираха почти плътно една до друга. Напредваха бавно в югозападна посока; през цялото време хвърляха бдителни погледи назад.
Едва късно следобед можаха да се уверят, че изгубилият спора за пъстрия жребец вече не може да си отмъсти. Но тъй като се бяха старали да оставят след себе си колкото се може по-объркани следи, накрая наистина се объркаха. Все пак положението им не беше безизходно, защото и тримата знаеха как да оцелеят в тази непроходима пустош, а водата и храната щяха да им стигнат още за известно време. По-трудно беше с индианските коне — те се нуждаеха спешно от вода.
Джейсън препусна напред и за кой ли път се провря с коня си през един тесен процеп, който едва личеше между огромните, безразборно нахвърляни скални късове и беше по-тесен от всички, които беше изследвал досега. Краката му се търкаха в кварцовите и варовикови стени. Вътре цареше пълен мрак. Скоро му етана студено. Морето от канари изглеждаше безкрайно. От стените капеше вода. Най-после Джейсън стигна до едно място, където от стената се процеждаше вода. Някъде наоколо трябваше да има извор.
Внезапно процепът свърши и Джейсън се озова пред малка долина, изникнала сякаш от света на приказките. Земята беше покрита със сочна трева, сред моравата бяха разхвърляни малки, обградени с ниски дървета езерца. Джейсън невярващо се взря в неочаквано появилия се оазис сред тази скална пустиня. Огледа се внимателно и учудването му се засили. На отсрещната стена се издигаха тераси, изкусно издълбани в скалата. Върхът беше увенчан с грамадна пирамида.
Безброй стълби водеха към издигнатата в скалната стена платформа. Гледката оттам сигурно беше зашеметяваща.
След няколко мига нямо учудване Джейсън насочи коня си по стръмно спускащата се скала към дъното на долината.
Запъти се като замаян към скалните тераси, по които се издигаха къщички — пуеблос, — прилични на таралежи, наежили се срещу жълтооранжевите скални стени. Към долната редица къщи водеше тясна, извита пътека. Джейсън бързо претърси празните прозоречни отвори за признаци на живот. Но къщите изглеждаха изоставени.