— Е, добре, ще следвам твоята логика и ще кажа, че е имало опит за убийство. Може би същата тази логика ще ти помогне да разбереш и какво е търсил?
Джейсън отговори несдържано:
— При мен няма нищо, което би могло да заинтересува един шпионин. Единственото, което има стойност, не е в спалнята. Нося го винаги със себе си. — Той разкопча ризата си и показа дясната си ръка, също така загоряла от слънцето, както и цялото му тяло. Мускулите, които играеха под тъмната кожа, бяха на трениран и закален в несгодите мъж. Погледът на Роксбъри остана прикован в широката златна гривна, обсипана със смарагди, която красеше дясното му рамо. Дукът вдигна обкованата със злато лупа, която висеше на черна панделка около врата му, и огледа внимателно странното украшение. Прекрасна изработка, установи мълчаливо той, в никакъв случай не европейска. По известни признаци на изхабяване заключи, че е от отдавна минали времена.
— Чудесна е.
Джейсън се ухили на тази суха забележка, закопча ризата си и промърмори:
— Ти, стара лисицо! Сигурен съм, че умираш от любопитство да научиш нещо повече за ацтекската ми гривна.
— Наистина ли е от ацтеките? — попита заинтересовано дукът.
Джейсън кимна и обясни:
— Намерих я преди години в пустошта на Нова Испания. Мога само да предполагам как се е озовала там. Омагьоса ме от пръв поглед и оттогава не я свалям. Стана ми нещо като талисман.
— Мислиш ли, че крадецът е търсил нея?
— Съмнявам се. Не я показвам всекиму — отговори иронично Джейсън.
— Освен на всички млади дами, пред които сваляш не само единия си ръкав. Като си помисля например за твърде склонната към плътски наслади Елизабет Маркъм, съюзницата на Клив Пендълтън…
— Чичо!
— Няма нищо, момчето ми. Лично твоя работа е пред кого се разсъбличаш. Само не забравяй, че Пендълтън е сериозен противник. Не знаеш ли някой приятен начин да изчезнеш от Лондон, докато аз изясня нещата тук?
— И без това смятах днес следобед да замина в провинцията.
— Аха. Ловната компания в Браунли, прав ли съм?
— Чичо, твоето всезнайство започва да ме нервира.
— Поканен ли си?
— Да. Баримор и Харис са вече там. Аз обаче няма да живея в имението Браунли, а в близката странноприемница.
— Днес следобед, казваш?
— Да. Да отложа ли тръгването?
— Не, не, Джейсън, напротив! Не позволявай дребни неприятности като тази да нарушат плановете ти. Потегляй!
— Какво ще кажеш за мъртвеца в стаята ми?
— Ти и без това очакваш аз да свърша всичко, нали? Нека Пиер събере вещите, от които се нуждаеш за пътуването; за всичко останало ще се погрижат моите хора. Те скоро ще бъдат тук.
Джейсън се ухили измъчено.
— Знаеш ли, когато ти си наблизо, имам чувството, че съм някой провинциален глупак. Вече от доста години насам се справям сам с проблемите си. Не ми харесва, че си ме опаковал в памук.
Роксбъри се усмихна невинно.
— Не си прав! Смятам, че в момента ще си по-полезен в имението Браунли, особено като знам, че там ще бъде и веселата вдовица. Ако имам нужда от теб, незабавно ще те уведомя.
6
И така, следобед Джейсън се качи в каретата заедно с Аманда и баба й, сякаш нищо не се бе случило. Придружи двете дами до голямата къща в Браунли, после се настани в странноприемницата „При лисицата“, където му бяха отредили почти целия втори етаж: две големи спални с гардеробни, дневна и столова. Квартирата на Пиер беше в края на същия коридор.
Когато на следващата сутрин пред голямата къща се събра весела ловна компания и Джейсън пристигна на врания си жребец, не се случи нищо необикновено. Весели подвиквания от страна на господата, дълги погледи отстрани, идващи от дамите. Особено Елизабет Маркъм не можеше да се сдържа и непрекъснато го поглеждаше скритом.
Утрото беше прекрасно, въздухът хладен и свеж. По зелените хълмове и малките долини се стелеше мъгла, която скоро щеше да се вдигне. Конете бяха неспокойни. Потропваха с копита, дъхът им излизаше на тласъци. Възбуденият лай на кучетата огласяше заспалата околност. Скоро животните надушиха следа и групата ездачи се понесе напред.
Само след миля Джейсън изостана. Докато прескачаше една дървена ограда, жребецът му нарани предния си крак и започна да куца. Господарят му огледа раната, скочи отново на седлото и обърна коня към странноприемницата. Не беше стигнал далеч, когато чу тропот на копита зад гърба си. Обърна се и никак не се изненада, когато видя Елизабет.
Тя беше облечена в костюм от зелено кадифе, на тъмните й къдрици беше нахлупена дръзка малка шапчица. Усмивката й беше подканваща.