Лагерът постепенно се събуждаше. Чуваше се дрънкане на тенджери, въздухът се изпълни с миризма на дим и пържена сланина. Зад колите се чуваха глухите гласове на мъжете, които хранеха добитъка. Внезапно Картин направи заповеднически жест с ръка и Мануел млъкна. Отговори му нещо на цигански, което, изглежда, го задоволи. Циганинът хвърли враждебен поглед към Клив и се скри зад колата.
Катрин остана неподвижна, загледана недоверчиво в неканения посетител.
— Е? — проговори след малко тя.
— Нека влезем в колата ти. Доколкото знам, баща ти е заповядал да я направят специално за теб.
— Наистина ли мислиш, че ще отида с теб някъде, където Мануел и останалите не могат да ни виждат? — попита спокойно тя. — Няма скоро да забравя какво се случи последния път, когато останахме сами. Освен това — прибави студено тя — Мануел се отдалечи само защото му обещах, че ще може да ме вижда.
Самодоволното настроение на Клив изчезна; погледът му стана леден и той я последва към малката полянка в края на лагера. Катрин се обърна към него и рече:
— Смятам, че се отдалечихме достатъчно. Е, какво е станало с мама?
— Всъщност — започна нервно той, — тя играе само второстепенна роля. Ако направиш онова, което ти кажа, никой няма да я обезпокои. Искам да ми набавиш един документ, който в момента е притежание на американец, отседнал в странноприемницата „При лисицата“.
— Да ти го набавя? — попита объркано Катрин.
Без той да забележи.
— Искаш да кажеш, да го открадна? Как ще го направя?
Клив извади от вътрешния джоб на жакета си лист хартия и устните му се разкривиха в злобна усмивка.
— Ако желаеш, ще ти дам да прочетеш това тук. Но предпочитам да ти разкажа съдържанието му. Майка ти е написала това писмо по време на войната с Наполеон и го е изпратила на братовчедка си във Франция. В Наполеоновата Франция! За съжаление освен обичайните женски глупости в него се съдържат и сведения за някакъв лейтенант Стермър, когото посетила заедно с други приятели.
Той направи кратка пауза, за да се наслади на положението. Катрин го гледаше, без да помръдне. Грозната му усмивка се засили, когато продължи:
— Рейчъл е била достатъчно глупава да спомене датата, на която лейтенантът е трябвало да се върне в армията — и дори името на кораба, с който е трябвало да се прехвърли във Франция! И това в писмо, изпратено в неприятелска Франция! И знаеш ли какво е станало? Скоро след като корабът отплавал, французите го потопили!
В душата на Катрин се надигна страшно подозрение. Но гласът й прозвуча равнодушно:
— Е, и?
— Като се има предвид всичко казано дотук, скъпа моя Катрин, е твърде възможно някой да се усъмни, че Рейчъл е шпионирала в полза на Наполеон и е издавала на французите движението на войските ни. Естествено ние и двамата знаем, че това не е вярно и че тук става въпрос за злощастна случайност. Но се питам дали и приятелят ми майор Уайт, който принадлежи към личната гвардия на Негово величество, би погледнал нещата по този начин?
Ако някога в сърцето на Катрин бяха съществували съмнения, че постъпва несправедливо с Клив — в този миг те се изпариха завинаги. В очите й блесна неприкрита омраза, но в действителност бе завладяна от дива паника. Едно беше ясно: писмото, което й бе показал, не биваше да попадне в ръцете на кралската гвардия. Дори ако Рейчъл успее да докаже невинността си, тя щеше да страда цял живот от злобните подмятания и слухове, които възникваха около всяко подобно разследване. Само при мисълта, че плахата, кротка Рейчъл ще бъде принудена да застане пред грубите армейски офицери, Катрин усети, че й се повдига. Това не биваше да се случи! По-добре самата тя да се изложи на опасност. Какво беше казал Клив? Да открадне някакъв документ? Побесняла от гняв, тя уетреми поглед в коварно ухиленото му лице.
— Само като те погледна, и ми става лошо — произнесе задавено тя. — Как се осмеляваш да ни причиниш това? Мислех, че обичаш Рейчъл. Как смяташ, дали аз ще те обикна поне малко след всичко, което ми причини?
Клив сви рамене.
— Да приемем, че унищожа това късче хартия. Ще се омъжиш ли за мен?
— Не бих се омъжила за теб, даже да беше единствения мъж на света! — изкрещя извън себе си Катрин.
— Виждаш ли! Аз обаче не крия, че искам да станеш моя, все едно доброволно или не. Щом не е възможно, ще те принудя поне да претърсиш стаята на онзи господин и да ми донесеш картата.
Катрин разбра, че е победена, поне за момента, и горчиво попита:
— Значи нямам друг избор, така ли?
Клив се засмя и пъхна в ръката й друг лист хартия.
— Това е план на етажа, където живее Джейсън Севидж. Ще се качиш по решетката за рози под този прозорец. — Той посочи обозначеното място в плана. — Слугата спи в задната стая. Трябва да си малко по-предпазлива, но няма от какво да се страхуваш. Точно след седмица Севидж е поканен на бал у граф Уотърфорд заедно с цялата ловна компания от Браунли. Дворецът на графа е доста отдалечен и Севидж ще се върне много късно. Имаш цяла вечер на разположение, но трябва да претърсиш основно всички стаи. — Клив направи кратка пауза. — Впрочем, не е нужно да го извършиш ти. Ако желаеш, изпрати Мануел.