Едва сега той осъзна на каква опасност се бе изложил и прекрати разследванията си. Обърна коня към едва забележимия отвор в скалите, през който беше влязъл в долината, и се нърна в света на каменните каньони. С кратки, накъсани изречения описа находката си пред Нолан и Пиещия кръв.
След по-малко от три часа щеше да се стъмни и след кратко съвещание тримата решиха да пренощуват в новооткритата долина.
Беше им много трудно да прекарат индианските коне през тесния процеп в скалите. Накрая Джейсън успя да издърпа един от жребците след себе си и останалите колебливо го последваха.
Когато слязоха в долината, Джейсън скочи от коня и зачака конете да излязат от скалите и да се втурнат към буйните пасища. Чакаше Нолан и Пиещия кръв и напрежението му нарастваше. Когато двамата видяха долината, изразът на лицата им го обезщети за всички преживени усилия през този горещ следобед. По лицето му се изписа усмивка.
— Нали ви казах! Виждали ли сте някога подобно нещо? Нолан се взираше като хипнотизиран в пирамидата и кимна с отсъстващ вид.
— Мексиканските ацтеки са строили такива храмове… — промърмори безизразно той.
— Да не искаш да кажеш, че тук са живели…? — попита смаяно Джейсън. Възбуден от трезвото заключение на Нолан, той не успя да довърши изречението.
— Не съм чувал ацтеките да са стигали толкова далеч на север, но все пак не е невъзможно. Когато испанските конквистадори проникнали в Тенохтитлан, днешното Мексико Сити, много от ацтеките избягали. Възможно е някои от тях да са стигнали чак дотук.
Пиещият кръв се взираше мрачно в пирамидата. Смътното чувство за грозяща опасност караше кожата му да настръхва. Струваше му се, че знае за какво служи високата платформа, която царуваше над долината.
— Това не е добро място — промърмори той. — Над голямата каменна шатра лежи проклятие.
Нито Нолан, нито Джейсън му обърнаха внимание и той се принуди да ги последва към дъното на долината. Не се страхуваше, но с непогрешимия си инстинкт за нещата, скрити за сетивата на нормалните хора, индианецът усещаше почти физически заплашващата ги опасност.
Скоро се стъмни и нямаха време да обиколят къщите и храма. Двамата бели мъже трябваше да се задоволят с бегъл поглед във вътрешността на пустите пуеблос. Пиещия кръв отказа да ги придружи.
— Нищо няма да намерите, нищичко! — твърдеше с непроницаемо лице той. — Онези, които са разсекли скалата, са изчезнали оттук преди много луни.
На следващия ден Джейсън и Нолан все пак предприеха по-обстойни изследвания. Пиещия кръв ги следваше с презрително изражение на лицето докато оглеждаха подробно многоетажните постройки. Индианецът излезе прав; освен изпочупени глинени съдове и плетени матраци, които се разпадаха при първото докосване, не откриха нищо.
На плоския покрив на най-високото пуебло Джейсън уморено приседна в сянката на издадената скала.
— Очаквах нещо повече — промърмори унило той. — Поне да знаехме защо са избягали от селището си…
— Може би са чули за настъплението на испанците — обясни замислено Нолан и сви рамене. — Или са се уплашили от епидемия. А може би жреците им са имали заплашителни видения и са заповядали на народа да си събира багажа. Кой е в състояние да ги разбере…
— Наистина ли смяташ, че са били ацтеки?
— Не съм специалист в тази област, но… — Нолан посочи с глава към огромната пирамида. — Аптеките имат точно такива храмове. Защо не я разгледаме по-обстойно?
Изкачването беше дълго и уморително. С всяко стъпало чувството за дебнеща опасност се засилваше. Очите на Пиещия кръв бяха устремени към каменния олтар, изпъстрен с ръждивокафяви петна. Ръцете му трепереха.
Настоящето потъна някъде много далеч — той престана да усеща присъствието на Джейсън и Нолан, видя обаче няколко облечени в черно жреци, косите им опръскани с кръвта на жертвите, ушите обезобразени от саморъчно направени прорези, жестоките лица изрисувани с широки черни ивици. Каменният олтар не беше празен. Пиещия кръв се взря като хипнотизиран във варварската церемония, видима само за него. Младеж с фини черти на лицето беше положен върху каменния блок и четирима жреци в странни носии държаха ръцете и краката му. Върховният жрец, облечен в червена роба, вдигна бавно жертвения нож и очите му заблестяха трескаво. После замахна и заби острието в гърдите на жертвата, измъкна топлото, все още пулсиращо сърце от зейналата рана и го предложи в дар на парещото слънце.