— Пак ли играеш ролята на плаха сърна, малката ми? — попита подигравателно той. — Ако ти прави удоволствие да ме гледаш, няма защо да се смущаваш! Аз също те гледам с удоволствие.
Решена да не се остави да я предизвика, Катрин му обърна гръб и отново се облегна на парапета. Ръцете й трепереха от напрежение.
— Трябва да изляза — обясни зад гърба й той. — Много съжалявам, но ще трябва сама да намериш с какво да си запълниш времето, докато се върна. О, а ако ти хрумне да избягаш — най-добре веднага си избий тази мисъл от главата. Знай, че снощи размених няколко думи насаме с портиера, при което джобът му натежа с две-три златни монети. Колкото и да ми беше неприятно, трябваше да му обясня, че макар и женени отскоро и много, много щастливи, ти имаш пристъпи на умопомрачение, при които се превъплъщаваш в ролята на друга жена и си въобразяваш, че съм те отвлякъл от дома ти. — Той помълча малко и почти добродушно добави: — Нали разбираш, пиленцето ми, няма смисъл да се опитваш да бягаш. Само ще принудиш слугите да те заключат в стаите ти.
Когато Джейсън излезе, Катрин се хвърли на леглото и гневно стисна зъби. Той се отнасяше с нея като с играчка! Поне веднъж да можеше да излезе победителка в тази игра на котка и мишка!
Джейсън пристъпи прага на американското посолство, което се намираше на улица „Турньон“, с доволна усмивка. Само след минута го въведоха в малък кабинет, където го очакваше Джеймс Монро — извънреден и пълномощен посланик на президента Джеферсън в Париж.
Монро седеше зад масивно писалище от черен дъб, което беше изпълнило цялото помещение, вдълбочен в проучване на някакво официално писмо. Когато Джейсън влезе, той се надигна и проговори с измъчена усмивка:
— Документи, документи и пак документи! Мисля, че е време някой да открие начин за обхващане съдържанието им с един поглед…
Джейсън стисна протегнатата му ръка и се усмихна с разбиране.
— Досега не ми се е налагало да се занимавам с такива неща. Наистина ли четете всичко?
Монро му намигна приятелски и призна:
— Чета всяко трето изречение, но дори тогава имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Кажете ми, млади човече, какво ви води в Париж? Смятах, че Джеферсън желае да останете в Англия, докато пратеникът му реши да ви повика. Ливингстън все още не е изразил желание да ви види тук, затова не разбирам какво означава настоятелната молба за среща, която ми изпратихте снощи. Да не сте се спречкали с френското правителство?
Макар последният въпрос да бе зададен в лек светски тон, Джейсън усети зад него напрежение и сериозност. Отговорът му прозвуча трезво:
— Простете, че се наложи да бъда толкова кратък. Известни обстоятелства ме принудиха да се срещна възможно най-бързо с вас — преди преговорите, които водите, да са прекрачили известна точка.
Монро се облегна удобно в креслото си, измери Джейсън с изпитателен поглед и замислено проговори:
— Знам, че се ползвате с доверието на Джеферсън и сте осведомен за някои подробности относно сделката за Ню Орлиънс, но все още не разбирам каква роля играете всъщност. Ще бъдете ли така добър да ме просветите по въпроса?
— Боя се, че и самият аз не проумявам докрай ролята си. А щом не я разбирам, как бих могъл да ви я обясня?
Монро не сметна уклончивия отговор на Джейсън нито за смешен, нито за забавен.
— Така значи — промърмори сухо той. — Не желаете да говорите за това. Е, добре, може би трябва да се радвам, че президентът е заобиколен от дискретни сътрудници… За какво става дума?
Джжейсън отговори, подбирайки внимателно думите си:
— Ще ви разкрия една възможност, която може да бъде от значение за преговорите. Първо обаче трябва да изясня две неща. Не мога да ви кажа откъде съм почерпил знанията си. Ще ви дам честна дума, че това, което ви казвам, е истина, и вие трябва да ми повярвате. Второ, няма да отговарям на въпросите ви. — Той погледна Монро право в очите и заяви: — Ако не се съгласите с тези две съображения, няма защо да продължаваме разговора си.
Обезпокоен и едновременно с това заинтригуван, Монро оглеждаше внимателно събеседника си. Какъв нахалник! Ала Джеферсън му бе поверил секретна информация, а президентът умееше да подбира хората си. Младият Севидж се славеше като дебелоглав и безогледен човек. Всъщност, тези качества носеха определена полза. Нищо не му струваше да изслуша съобщението му.
— Продължавайте! — кимна с усмивка той. — Събудихте любопитството ми и ви обещавам, че няма да задавам неделикатни въпроси.