В „Крийон“ живееха и други английски гости, защото след сключения в Амиен мир Париж отново беше привлекателна цел за англичаните, въпреки новите заплахи от война. Някои бяха дошли от любопитство, за да проследят отблизо действията на това бандитско правителство; други идваха, защото беше модерно да се ходи в Париж, а трети, защото никой европейски град не беше толкова красив през пролетта. Катрин живееше в постоянен страх, че някой може да я познае, защото Джейсън без угризения на съвестта я представяше навсякъде като своя съпруга; тя хранеше подозрение, че тази игра особено го забавлява. Когато излизаха двамата, избягваше единствено срещите с Монро.
Трябваше да се предвиди, че въздържанието между двамата не можеше да трае дълго. Джейсън не беше оставал дълго без жена, а и не я беше довел в Париж, за да я развежда из забележителностите му. Можеше да се предвиди също, че все някой щеше да ги познае. И все пак фаталната случайност дойде съвсем неочаквано.
Както бе обещал, Джейсън наминаваше често в американското посолство; срещаше се както с Монро, така и с другия американски посланик Ливингстън. Срещите им изискваха безкрайна предпазливост, освен това Джейсън трябваше непрестанно да балансира между опасенията на сънародниците си и необходимостта да пази мълчание относно своите извори на информация.
Робърт Ливингстън беше вече на възраст и злобните клюкари твърдяха, че е глух като пън. Ала глухотата не правеше мъжа глупав и когато Джейсън усещаше върху себе си някой от обичайните му дълги, преценяващи погледи, неволно заставаше нащрек. Острите сиви очи проникваха в най-скритите му мисли; той започваше да се движи неспокойно на стола си и да се пита дали Ливингстън не е проумял, че и той, и Монро са само пешки в голямата игра между държавите.
Въпреки че ролята му си оставаше неясна, двамата американски дипломати проявяваха учудваща готовност да му се доверят. В присъствието на Джейсън Монро се държеше така, сякаш младият мъж също е един от посредниците.
— По дяволите, човече, какво трябва да означава това? Франция не била готова да разговаря за Флорида! А аз си мислех, че сме седнали да преговаряме най-вече заради Флорида! Сега пък онзи Барбе-Марбоа ни казва със студена усмивка в лицето, че имал намерение да продаде само Луизиана. Вече нищичко не разбирам.
Джейсън винаги проявяваше разбиране към подобни избухвания, но не беше готов да каже повече, отколкото знаеше. Ако беше разкрил пред двамата дипломати всичко, за което беше осведомен — например насочващата ръка на английското правителство зад предложението на банкерите, — щеше да се забърка още повече в преговорите, а той в никакъв случай не го желаеше.
Правеше му впечатление, че обикновено Ливингстън предоставя думата на разговорливия Монро; въпреки това Джейсън беше наясно, че именно Ливингстън е в състояние да нанесе големия удар. Той не се съмняваше в способностите на Монро, но беше уверен, че Ливингстън прониква по-добре в скритите зависимости на нещата.
При една от тези срещи Джейсън тъкмо се канеше да се сбогува, когато Монро го спря.
— Ще ви видим ли тази вечер на приема? Надявам се, че няма да се откажете в последната минута.
Тъй като наистина не можеше да откаже, без да прояви обидна неучтивост, Джейсън кимна и двамата размениха още няколко думи за предстоящата вечер. Не се знае дали двамата дипломати изпитваха приятелски чувства към него или просто искаха да го държат под око — но го канеха на всички приеми в посолството. Не можеше непрекъснато да им отказва, макар да не изпитваше особено желание да се среща със сънародниците си.
Оставаше проблемът с Тамара, защото в дипломатическите кръгове нямаше как да я представи като своя съпруга. Ако обаче я оставеше сама, не се знаеше какво ще извърши в негово отсъствие. Може би щеше да успее дори да избяга…
Самият той не знаеше защо така упорито продължава да я държи при себе си. Сигурно не защото топлеше леглото му! Откакто бяха пристигнали във Франция, изобщо не я докосваше. Защо продължаваше да я затваря като принцеса в кула от слонова кост? Макар и неохотно, той си призна, че все още я намира привлекателна, и това въпреки че не оставаше сляп за прелестите на другите жени. Даже напротив! Само като си помислеше за красивата руса Клариса, която беше срещнал на последния прием в посолството, кръвта му кипваше. Младата дама не остави и капка съмнение, че гледа благосклонно на опитите му за сближение, и ако тази вечер отново я срещнеше, непременно щеше да си уговори среща.
Тя беше от типа жени, които предпочиташе — ленива красавица от изисканото общество, която търсеше начин да разсее досадата, предизвикана от съвместния живот с много по-възрастния съпруг.