Господарската къща, която се появи в края на обкръжената от високи дървета алея, внушаваше страхопочитание. Две обрасли с бръшлян кули бранеха обрулените от вятъра стени от масивен сив камък. Нищо чудно, че Маунтакр беше известен в околността като „Замъка“. Тамара и Адам очакваха да завият към задния вход и много се уплашиха, когато Рейна спокойно се заизкачва по широкото стълбище към парадния вход и почука с излъсканото до блясък чукче.
Само след минута се появи портиерът — чист и излъскан чак до върховете на обувките, облечен в блестяща ливрея. Очите му обходиха пренебрежително странната групичка. Когато разбра, че тримата цигани в овехтели, замърсени дрехи наистина искат да влязат, той остъпи смаяно назад. Извън себе си от непочтителното им държание, понечи да тръшне вратата под носа им, когато погледът му се спря на любопитното личице на Тамара. По лицето му се изписа смайване.
Рейна, която не бе пропуснала да отбележи реакцията му, попита сухо:
— Ще ни пуснете ли да се видим с графа или не? Портиерът още се колебаеше, когато зад него прозвуча заповеднически глас:
— Кой е дошъл, Бъкинс? Що за маниери са това, да оставиш посетителите да чакат на вратата?
Портиерът безмълвно им посочи пътя към залата и тръгна напред.
Адам и Тамара се оглеждаха смаяно. Стените бяха украсени с огледала със златни рамки, над главите им висеше огромен кристален полилей, мраморният под под краката им блещукаше като прясно паднал сняг. Край извитата стълба бяха застанали изискан господин и не по-малко изискана дама. Млад мъж с мрачно лице тъкмо влизаше в залата. Като видя циганите, той замръзна на мястото си; за секунди в студените сиви очи проблесна нещо като страх. Двойката до стълбата не помръдваше.
Старият господин, който правеше силно впечатление с прорязаното, от бръчки лице и сивите кичури в черната коса, сигурно беше ърл Маунт. А жената до него, загърната в леки одежди от розов муселин, можеше да бъде само лейди Тримейн. Младежът вероятно беше гост или роднина.
Тамара ги наблюдаваше незаинтересовано, ала когато по лицето на благородника се изписа недоволство от странните, недотам чисти посетители, тя също изкриви лице и го изгледа сърдито.
Адам обаче не откъсваше очи от стройната синеока дама, която беше застанала до графа. Спонтанен изблик на доверие го накара да пристъпи напред, макар и колебливо. Лейди Тримейн, която се взираше в него като замаяна, побледня; ръката й се вкопчи в ръкава на мъжа й.
Възрастният мъж я изгледа смаяно; очите й се местеха с мъчително неверие от стройния момък към момичето до него. Очите на графа последваха погледа на жена му и в сърцето му се надигна страшно предчувствие. И двамата се взряха като хипнотизирани в децата.
— Какво, по дяволите… — извика мъжът, но замлъкна и се взря слисано в лицето на Тамара. Гърлото му пресъхна, когато се вгледа в очите й — същите наситено виолетови очи като неговите. Сякаш някъде много отдалеч прозвуча гласът на старата циганка:
— Доведох дъщеря ви Катрин, милорд, на която бяхме дали името Тамара. А това е Адам, доведеният ви син. Достатъчно ядове са ми създавали. Остарях и не мога да се справям с тях. Вземете си ги!
ПЪРВА ЧАСТ
БЮ СЕВИДЖ
Зимата на 1802–1803 година
1
Забравил спящата жена до себе си, Джейсън Севидж скръсти ръце зад тила си и се загледа в грубо издяланите греди на покрива. Мислите му бяха много далеч от помещението, в което се намираше — най-добрата стая на странноприемницата „При белия кон“.
Давалос. Той произнесе името на глас и отново го прониза внезапният ужас на прозрението. Също както преди няколко часа. Джейсън седеше в кръчмата и когато по едно време вдигна очи, видя пред себе си приятеля си от детинство. Очевидно Давалос също не беше очаквал да го види тук, защото само го изгледа смаяно и побърза да изчезне. Джейсън понечи да го последва, за да разбере дали това наистина беше Блас Давалос, офицерът от испанската армия. Всъщност, какво можеше да търси испански военен в Американска Вирджиния?
Тази среща беше непредвидима случайност. Конят на Джейсън беше загубил подкова, а Ани, жената в леглото му, бе проявила обичайното си гостоприемство.
Джейсън лежа дълго, без да може да заспи, после стана от топлата постеля и пристъпи гол до прозореца. Блъсна дървените капаци, облегна се с две ръце на перваза и втренчи поглед в заобикалящия го мрак.
Лунната светлина го превръщаше в тъмна, сребърно блещукаща статуя. В черната му коса искряха златисти нишки; зелените очи бяха скрити от извънредно гъсти и дълги мигли. Носът, високите скули и чувствената уста също блестяха сребърни, докато брадичката и бузите бяха потопени в мрак; тъмните сенки правеха лицето му чуждо и кораво. Силните мускули на ръцете му играеха, гривната от злато и смарагди искреше на лунната светлина.