Тази вечер Джейсън не беше единственият неканен гост в квартирата на Клив. Бившият капитан едва бе успял да превърже раните си и тъкмо налагаше студени кърпи върху отеклото си лице, когато слугата съобщи:
— Още един господин желае да ви види и отново не иска да каже името си!
След минута в дневната влезе Давалос. Като видя израненото лице на Клив, испанецът спря изненадано.
— Dios! Какво е станало с вас?
Клив го изгледа мрачно.
— Ако толкова ви интересува, вашият приятел Севидж ме преби от бой! Чудя се как не го срещнахте на излизане.
— Значи Джейсън е в Лондон? — оживи се внезапно Давалос.
— Къде би могъл да бъде, глупако! — изсъска Клив, обърна му гръб и с трепереща ръка поднесе чашата коняк към устните си.
Давалос го изгледа с присвити очи.
— Значи Джейсън Севидж се е върнал в Лондон и първото, което е направил, е да дойде при вас? — попита с измамна мекота той. — Защо?
— Откъде да знам, по дяволите!
— Трудно ми е да ви повярвам, амиго. Платих ви извънредно голяма сума, за да изпълните поръчението ми, а вие не сте направил нищо. Казахте ми, че Джейсън е изчезнал безследно от селската странноприемница, и не сте могли да го откриете. Въпреки че съм чужденец в Лондон, аз открих, че малко след това се е срещнал с известни лондонски банкери. Тази вечер той ви е посетил най-неочаквано и ви е пребил от бой, а вие твърдите, че не е имал основателна причина! — Очите му засвяткаха опасно. — Да не би случайно да сте служили на двама господари и да сте измамили и мен, и Севидж?
Клив и без това не беше особено любезен, а в настроението, в което се намираше днес, не би позволил никому такива забележки — и допусна смъртоносната грешка да подцени мъжа, който беше застанал пред него. Побеснял от гняв, той търсеше жертва, върху която да излее яда си.
— Много ви се иска да го узнаете, нали? — изфуча подигравателно той.
Лицето на испанеца потъмня; той беше застанал в близост до прозореца и изразът на осветеното от залязващото слънце лице трябваше да предупреди Пендълтън. Ръката му докосна уж случайно копринения шнур, с който беше стегната завесата. Бавно, с отсъстващ вид, той издърпа шнура и го премери на ръката си.
— Разбира се, че искам да науча истината — промърмори тихо той. — Трябва да знам също откъде е пристигнал Джейсън и какво възнамерява да прави.
Без да му обръща внимание, Клив разкриви лицето си в грозна гримаса, която трябваше да означава усмивка.
— За това не сте си платили, драги мой.
— Прав сте — съгласи се Давалос. Ръката му милваше копринения шнур. — Платих ви, за да ми доставите картата.
— Не разбирате ли, че започвате да ми досаждате?
— Искате да кажете, че няма да получа исканата услуга?
Клив въздъхна театрално и впи поглед в тавана.
— Точно това искам да кажа! Крайно време е да се махнете оттук, защото…
Той не можа да довърши. Давалос се стрелна към него като нападаща змия. Преметна копринения шнур през врата на Клив и с две ръце го дръпна рязко към себе си. Пръстите на нещастника се вкопчиха в шнура, но напразно. Давалос го дръпна още по-силно.
— Виждате ли, амиго? — изсъска в ухото на врага си той. — Не беше много умно да се държите така предизвикателно.
Клив, който се бореше отчаяно с мрака, заплашващ да го погълне, едва чу думите му. Направи последен, отчаян опит да се изтръгне от жестоката хватка, но само след минута тялото му се свлече безжизнено на пода.
Без да бърза, Давалос огледа жертвата си, после хвърли шнура и излезе. Коридорът беше пуст и той се скри необезпокояван в нощта. Ако имаше късмет, слугите на Клив още дълго нямаше да надникнат в дневната. Вече нямаше избор — трябваше веднага да напусне Англия, преди да го заподозрат в убийство. Но това му беше добре дошло, защото беше сигурен, че Джейсън Севидж е на път към Ню Орлиънс. Трябваше да го следва по петите. За съжаление испанецът се лъжеше. Джейсън не беше на път към Ню Орлиънс, а препускаше към Париж.
По целия дълъг път между френския бряг и столицата Джейсън не научи нищо за двете жени, които търсеше. Напразно разпитваше гостилничарите и пощенските служители. Когато пристигна в хотел „Крийон“, не го очакваше никаква вест. Дните минаваха, но от младата му жена нямаше нито дума.
Когато го питаха за Катрин, той отговаряше, че я е изпратил при семейството си в Луизиана. Празните стаи на изискания апартамент станаха непоносими, той се премести в не толкова благоприличен хотел и се хвърли в такива изстъпления, че скоро стана известен в града под името „Лудия от Луизиана“. Два пъти се би на дуел — първия път с кавалера Д’Арси, който беше истинската причина за женитбата му с Катрин. Дуелът беше кратък — Джейсън уби противника си с един изстрел между очите. Само фактът, че никой не обичаше ДАрси, го предпази от арестуване. Макар че Наполеон лично бе забранил дуелите, френското правителство предпочете да не замесва полицията в този случай, за да не навреди на напредналите преговори за продажбата на Луизиана.