Джейсън не се грижеше нито за клюките, нито за риска; прекарваше нощите си в игрални салони и кръчми, прегръщаше все нови и нови красиви жени. Гордостта му забраняваше да търси жена си; очевидно тя не се интересуваше вече от него. Имаше достатъчно други, готови да споделят леглото му. Вземаше ги безразборно — стремеше се да изтрие образа на Катрин в съзнанието си, като преспи с колкото се може повече жени.
Най-после бързото писмо на Монро сложи край на изстъпленията му. Когато се появи в посолството, се бе постарал да заличи всички следи от разпътния си живот. След кратък поздрав Монро заговори направо:
— Решихме да платим на Франция шестдесет милиона франка за цялата територия на Луизиана — обяви той.
— Знаете ли точно какво купувате? Размерите на територията и досега не са точно определени. Дали французите са наясно къде минават границите? Барбе-Марбоа даде ли ви доказателства, че това огромно парче земя наистина принадлежи на Франция?
Монро мърдаше неспокойно на стола си. За Съединените щати договорът имаше един-единствен предвидим резултат: война с Испания. Всъщност, тези петнадесет милиона долара се плащаха само за да се осигури ненамесата на Франция.
— Ливингстън е уговорил всичко с Талейран, най-важния министър на Наполеон — отговори дипломатично той.
— Какво е казал онзи стар хитрец?
Монро се поколеба. Безсрамието на младия мъж го нервираше, но трябваше да има предвид писмото на президента Джеферсън, в което го съветваха да има доверие на Севидж.
— Талейран е отговорил, че можем да правим с Луизиана каквото си искаме.
Джейсън едва не избухна в смях. Типично за Талейран!
— Радвате ли се, че родната ви страна ще стане част от Съединените щати? — попита Монро.
Джейсън вдигна рамене.
— Не виждам кой знае каква разлика. Освен това Конгресът също има право да си каже думата.
Монро кимна. Парламентът непременно щеше да им създаде трудности. Първо обаче трябваше да осведомят подробно Джеферсън какво е постигнала парижката делегация.
— Сега, когато преговорите са приключени, вие нямате причини да се задържате в Париж — или се лъжа?
Джейсън се поколеба само секунда.
— Не! — отговори твърдо той.
— Готов ли сте да направите отще една услуга на президента и да му отнесете документите по договора? — Всъщност, това не беше въпрос, а констатация, и двамата го знаеха.
Два дни по-късно Джейсън беше застанал на палубата на кораба и гледаше как европейският бряг се стопява в мъглата. Тръгваше към дома. В малката кожена кесия, която носеше на голо под ризата си, бяха скрити всички секретни документи, удостоверяващи сключването на договора.
Той се взираше с безизразно лице в безкрайната синьо-зелена морска шир и мислеше за малката си жена, скрила се кой знае къде. Дали нямаше да изчезне в кървавата вихрушка на предстоящата война? В продължение на един дълъг миг пред погледа му се изправиха две разплакани виолетови очи и сърцето му се сви от неизпитван досега страх. Но той побърза да прогони неканените мисли, сви рамене и се прибра в кабината си.
ТРЕТА ЧАСТ
Америка, Лятото на 1803 година
24
Утрото беше горещо и небето блестеше ясносиньо. Джейсън, облечен в жълти памучни панталони и елегантно скроен тютюнев жакет, много искаше да предприеме нещо по-различно в такова утро, но щом бе поел ролята на куриер, трябваше да я изпълни докрай.
След като прегледа внимателно документите, донесени от Джейсън, президентът Джеферсън вдигна глава и изгледа младия човек с доволна усмивка. Джейсън също се ухили.
— Значи, свършихме и тази работа — промълви президентът.
Джейсън кимна бавно и усмивката му изчезна.
— Остава конгресът — прибави замислено той.
Сините очи на Джеферсън потъмняха, брадичката му изпъкна още по-енергично.
— Ще се преборим и с него. Ще ги убедя да приемат договора, каквото и да ми струва!
— Дано федералистите ще се съпротивляват до последно, а щом вестниците надушат нещо за преговорите, не бих искал да съм на ваше място, сър, ако разрешите.
Джеферсън кимна едва забележимо и след малко попита: