— А ти, моето момче? Какво възнамеряваш да правиш сега?
Джейсън сви рамене.
— Още днес следобед тръгвам за Ню Орлиънс. Ако, разбира се, нямате други поръчения за мен — прибави учтиво той.
— Тази неочаквана любезност започва да ме тревожи — отговори с едва забележима ирония президентът. — Върви си в къщи и се наслаждавай на лятото. Вече знам къде да те намеря.
Ню Орлиънс кипеше от вълнение. Новината, че Испания е отстъпила Луизиана на Наполеон, въодушевяваше жителите на града, които все още се чувстваха французи. Улиците бяха огласени от радстни викове:
— Не е ли великолепно, Алфонс? Най-после сме истински французи!
— Не мога да повярвам! Луизиана е франска колония! Vive la France!
Как ли щяха да реагират, като узнаеха колко кратко щеше да трае френското владичество? И че въпреки тържествените си обещания да задържи Луизиана, Франция беше побързала да я продаде тайно на Съединените щати? Джейсън ухилено си представяше изблиците на гняв у испанците и смайването на французите.
Той пристигна в Ню Орлиънс и се настани в празната градска къща на дядо си. Разбираше се добре със стареца, който предпочиташе да прекарва времето си в обширната плантация в пустошта на Луизиана. При баща си във Вирджиния Джейсън трудно се задържаше по-дълго от ден; с майка си почти не поддържаше връзка. Тази хладна, елегантна френска дама живееше в Ню Орлиънс, но предпочиташе да не си спомня женитбата с Гай Севидж и родения от нея син. Френското общество беше много развеселено от навика й да обръща решително глава настрани, когато случайно срещнеше Джейсън на някой от многобройните приеми.
Всички останали го посрещнаха сърдечно, където и да се покажеше, — особено жените. Зарадваха му се и в многобройните места, където мъжете прекарваха приятно времето си и с които се славеше големият град на Мисисипи.
Джейсън без трудности се нагоди отново към живота, който предлагаше градът на заможен ерген като него. Живееше от ден за ден, без да се тревожи особено от въпросите на морала — ставаше късно, закусваше в някое от многобройните кафенета и се срещаше с приятели; следобед посещаваше надбягванията с коне или борбите с петли; след вечерята играеше карти, пиеше или обсъждаше качествата на новопристигналите уличници в най-скъпите бордеи на града. Ала след известно време това започна да му омръзва и той все по-често оставаше вечер в къщи.
В една такава вечер той обикаляше неспокойно библиотеката, вземаше по някоя книга от лавиците и отново я оставяше на мястото й, когато портиерът съобщи, че е дошъл някой си сеньор Давалос. В първия момент Джейсън понечи да каже на слугата си да изхвърли навън неканения посетител, но бързо се овладя. Защо да не го приеме?
Когато Давалос церемониално се поклони и се разположи удобно на дивана пред камината, Джейсън с мъка потисна отвращението си. Предложи му чаша бренди и когато Давалос го изгледа недоверчиво, поясни:
— Изпий го спокойно. Ако съм решил да те убия, ще го направя с двете си ръце.
Давалос се усмихна със стиснати устни.
— Пак ли ще се скараме, стари приятелю?
— Да не искаш да те разцелувам?
— Не, но аз все още помня времето, когато бяхме много близки. Тогава винаги се радваше да ме видиш. — Гласът на испанеца прозвуча обвинително, но Джейсън не се улови на въдицата.
— Това беше, преди да убиеш един от общите ни приятели — промърмори полугласно той.
— Diablo! Пак ли намекваш за смъртта на Нолан? Казах ти, той беше шпионин и бях получил заповед да го спра! Заблудихме се и го застреляхме.
В продължение на една дълга, изнервяща минута Джейсън гледа неканения си гост право в очите, после сви рамене.
— Все това повтаряш. Затова ли си дошъл? За да ме увериш за кой ли път в невинността си? Спести си усилията. Аз също имам свои шпиони и съм много добре осведомен кой е насъскал губернатора Гайозо срещу Нолан. Трябва ли да ти кажа името му? — Лицето на Давалос се сгърчи като от удар. — Мисля, че и двамата знаем кой е — заключи тихо Джейсън. — Нали няма да започнеш да ме убеждаваш, че всичко е станало заради Фани? Знам, че й беше хвърлил око, но след като Нолан се появи в Начез, тя забрави всички други, освен него. А ако си си въобразявал, че ще приеме твоето предложение за женитба, след като си убил първия й мъж, значи си я преценил погрешно. По-скоро ще ти пререже гърлото.
— Dios! Нима смяташ, че съм готов да убия заради жена? Пфу! Жените са нищо!
— За какво друго? — попита горчиво Джейсън.
Внезапно тънките устни на Давалос се разтегнаха в усмивка. Той преметна небрежно крак връз крак и отвърна:
— По същата причина, поради която ти се срещна с големите банкери в Англия.