Само един човек не се оставяше да бъде заблуден толкова лесно и винаги, когато видеше стройния, вечно усмихващ се лейтенант Блас Давалос, сърцето на Катрин се свиваше от необясним страх. По всичко личеше, че испанецът си е загубил ума по нея, винаги му се удаваше да прогони, макар и елегантно, другите й обожатели и често не й оставаше друг избор, освен да изслушва търпеливо ласкателствата и комплиментите му. Макар постоянно да му напомняше, че е омъжена жена, Давалос не преставаше открито да я ухажва и все по-често предизвикваше неодобрението на по-възрастните дами.
Когато по време но един бал я увлече на кратка разходка в топлата нощ, Катрин реши да заговори направо.
— Не биваше да правите това — укори го тя. — Аз съм омъжена и не е редно да ме компрометирате. Веднага ме отведете в залата!
Давалос се усмихна лениво, без да обръща внимание на строгостта й, и я побутна към павираната пътека, която се виеше между розовите храсти. Накрая засили още повече недоволството й с провокационния въпрос:
— Наистина ли сте омъжена?
— Разбира се, че съм! Как се осмелявате да ми задавате подобен въпрос? — възмути се тя.
— Забелязах, че нито веднъж не ме заплашихте с гнева на съпруга си. Има две възможности: той или не подозира, че живеете тук, или изобщо не знае, че има жена.
Катрин издърпа ръката си от неговата, обърна се рязко и тръгна обратно.
— Въпросът е дали Джейсън се е оженил за вас или само ви е обезчестил. Синът ви много прилича на него. Но не бих се учудил, ако сте измислила цялата тази история, за да си спестите позора! — извика подире й той.
Лицето й побеля като платно.
— Вие сте отвратителен човек — пророни с ледено презрение тя. — Попитайте самия Джейсън, щом сте толкова любопитен, но аз няма да остана нито минута повече в компанията ви. — Тя му обърна гръб и се запъти с отмерени крачки към балната зала.
Времето минаваше и Катрин продължаваше да бъде в центъра на изисканото общество на Начез. Един ден Адам сметна за свой дълг да я предупреди, че държанието й е недопустимо за омъжена жена и майка. Никой не вярвал в съществуването, на съпруга й, а той нямал особено желание да изслушва предложения за женитба.
Преди Катрин да успее да отговори, надзирателят извика Адам на полето, за да види някакви повреди в напоителната система. Тя се загледа след брат си, после се засмя и поклати глава. Ама че идеи имаше понякога Адам! Най-добре беше да поязди. Когато се върна освежена от продължителната разходка, завари нетърпеливо разхождащия се по верандата Годфри Андерсън. Изглежда, че младият мъж беше дошъл да поговори по много важен въпрос с Адам, защото разочарованието се четеше ясно по лицето му. Андерсънови притежаваха огромни земи в съседство. Катрин го съжали и му предложи нещо освежително. Когато помоли чернокожия портиер Джеймс да им донесе напитките на верандата, той се приведе към нея и пошепна:
— Мадам, дошъл е още един господин, който желае да ви види, отведох го в синия салон. Сега ли ще го приемете?
— Кой е той? — попита тихо Катрин. — Не каза ли името си?
— Не пожела да се представи, но заяви, че непременно ще ви дочака — отвърна с известна неловкост Джеймс.
Катрин се загледа замислено подире му. Опасяваше се, че неканеният гост е Давалос. Е, нека почака! Тя се обърна отново към Годфри Андерсън и подхвана учтив разговор, но младежът й отговаряше едносрично и скоро се възцари неприятно мълчание. Внезапно Андерсън събра цялата си смелост, падна на колене пред нея и й направи предложение за женитба.
В първия миг Катрин загуби ума и дума, но скоро се овладя, издърпа ръката си и отговори спокойно:
— Мистър Андерсън, вашето предложение отива твърде далеч. Забравяте, че съм омъжена жена. Трябваше първо да поговорите с Адам.
Откъм отворената врата се чу одобрително ръкопляскане, прозвуча ленив глас:
— Добре се справи, скъпа моя! Чудесно се изразяваш.
Катрин замръзна на мястото си. Андерсън скочи като ужилен и изгледа със святкащи от гняв очи едрия мъж, облегнат небрежно на вратата.
— Как се осмелявате да ми се подигравате?
С намек за безсрамна усмивка Джейсън отговори:
— Аз съм съпругът на тази дама.
Андерсън побледня и се обърна към Катрин, която се бе отпуснала в креслото с пепеляво лице.
— Вярно ли е това? Наистина ли този мъж е съпругът ви? — попита смутено той.