Катрин и Жана бяха единствените жени в колоната — освен едно дребно, плахо момиче с маслинена кожа, което Джейсън беше определил да й прислужва.
— Ако знаех, че ще ми овесиш на врата цяла детска градина — бе отбелязал кратко той, — щях да доведа още няколко слуги. Но засега ще трябва да се задоволиш с Жана и Сали.
Още от самото начало й стана ясно, че Джейсън е подготвил грижливо това пътуване и че брадясалите мъже с корави очи работят за него. От време на време долавяше по нещо от разговорите им, от които заключаваше, че мъжете се познават отдавна. Водеха със себе си и чернокожи мъже, които предпочитаха да общуват помежду си. Катрин не знаеше дали те са роби или свободни хора. Когато се осмели да попита Джейсън, той я удостои със сърдито изфучаване:
— Толкова ли е важно това!
Когато една вечер съпругът й се показа малко по-общителен, Катрин събра цялата си смелост и го попита дали в областта, през която преминават, има индианци. От няколко дни се движеха в ненаселена местност и в главата й непрекъснато се въртяха ужасяващите истории, които беше слушала за червенокожите. Много я беше страх, че ще завърши живота си под ударите на томахавките им.
Джейсън избухна в смях.
— Чуй ме, котенце! Някога начезите са били най-могъщото племе по тези места. Ала след като за пореден път опожарили стария форт Начез, испанците се обединили с племето „начиточез“ и ги изтребили до крак. Постоянните епидемии и племенните междуособици се погрижили начиточезите да не станат твърде надменни. Тук сме много на юг и съюзът на ирокезите, който държи в постоянно напрежение заселниците по канадската граница, не притежава никаква власт. Е, когато първите бели започнали да се заселват по тези места, е имало ожесточени битки. Но това е отдавна минало.
— Значи, тук вече няма никакви индианци? — попита с широко отворени очи тя.
— Разбира се, че има — отговори с търпелива усмивка Джейсън. — Но те не нападат никого. Случва се да извършат някоя беля, но това са най-вече малки групи, които са пийнали повечко. Няма да смеят да се доближат до нас, защото сме много, а и носим достатъчно оръжие.
Обясненията му не задоволиха напълно Катрин, но пушките и пистолетите, с които мъжете не се разделяха, успяха да я успокоят. С времето тя опозна някои от пътуващите в колоната и започна да ги назовава по име. Оплешивелият негър с няколко златни зъба, който водеше колата, се казваше Сам, готвачът носеше името Хенри. Единственият индианец, който яздеше с тях, беше едър, красив чероки на име „Пиещия кръв“.
Когато напуснаха блатистите низини на Мисисипи, местността започна бавно, но неотклонно да се издига. Едновременно с това оредяха реките със странно неподвижната им вода. С изкачването на север се променяше и растителността. Сивите, обрасли с мъх кипариси, чиито корени стърчаха като костеливи колене извън застоялата вода, останаха далеч зад тях, както и блатните дъбове с широко разклонени корони и бодливите ниски палмети. Пътят водеше през безкрайни елхови гори; тук-там се срещаха сиви букове и стари ясени. Гората беше огромна, недокосната от ръката на белия човек.
През деня местността изглеждаше несравнимо красива, но вечер Катрин биваше обземана от чувство за надвиснала опасност, което не изчезваше нито от тихото мърморене на жабите и свиренето на щурците, нито от крясъците на совите. Ревът на алигаторите я караше да потръпва от ужас; съскането на тръгналите на лов пуми изпълваше душата й с необясним страх, а писъците на жертвите не й позволяваха да заспи.
Джейсън беше наредил строго на двете жени да остават винаги близо до колата и да се отдалечават само когато им се налагаше да се скрият в близките храсти. Не сядаха при мъжете дори когато се хранеха; Сали им готвеше на отделен малък огън и Катрин остана много доволна от това разпределение на нещата, след като няколко дни търпеливо бе понасяла ужасните буламачи на Хенри.
Напрежението между двамата не отслабваше, а като че ли се засилваше с всяка измината миля. Джейсън не проронваше нито дума за Никълъс — всъщност, той се стараеше да не го забелязва. Катрин отчаяно си повтаряше, че съпругът й трябва само да погледне малкото момче, за да разбере, че то е негов син. При вида на кристалноясните зелени очи всички съмнения щяха да изчезнат! Първоначалната й увереност, че той ще открие сам бащинството си, отстъпи място на недоволно примирение. Джейсън беше решил, че момчето не е негово, и толкова. Дали щеше да успее да промени мнението му? Наранената гордост й забраняваше да изкрещи истината в лицето му.