Възрастният мъж се подсмихна.
„Може би ще оставя Калвин да открие, че не е моят наследник, едва след смъртта ми. Много жалко, че няма да съм тук, за да видя реакцията му.“
Данте подхвърли документите на писалището.
— Отказвам тази чест, милорд. Позволете на вашия племенник да ви наследи. Някога ме отхвърлихте, сега аз се отричам от вас.
Алстън стана и излезе иззад бюрото. За първи път Данте осъзна колко крехък е старецът въпреки солидната си външност. Маркизът сигурно беше на около седемдесет години. Разочарованието накара лицето му да се смъкне и на Данте почти му дожаля за него. Почти.
— Много пъти съжалявах за постъпката си — каза Алстън. — Но знаех, че ще си по-добре при Шандор и Карлота. Синът ми се ожени и се надявах, че ще има законно потомство, знаех, че съпругата му никога няма да те приеме в дома си. Клер донесе голямо богатство в семейството, направих това, което смятах, че е правилно. Когато Алекс почина, моите надежди за наследници умряха с него. Ти си единствената ми надежда за бъдещето. Носиш моята кръв във вените си.
— Съжалявам — каза Данте, отстъпвайки. — Не мога да приема вашата щедрост. Сбогом, милорд.
Алстън като че ли се смали преди очите на младежа.
— Не трябва да решаваш сега, Данте. Не смятам скоро да умирам. — Той взе документите и му ги подаде. — Вземи ги със себе си. Обсъди ги с Шандор и Карлота. Те са практични хора, нека те ръководят. Няма значение къде си или какво правиш, сега носиш титлата виконт. Ще дойдеш ли отново, след като помислиш върху нашия разговор? Знам, че това ти дойде като шок, но се моля да намериш в сърцето си прошка за греховете на един старец.
Шок едва ли беше точната дума, за да се опишат чувствата на Данте. Той не искаше да бъде виконт. Не искаше и да харесва дядо си, но не би могъл да отрече, че кръвта на Алстън течеше във вените му. Колкото до прошката, би могло да стане след много време. Той взе документите и ги пъхна в пояса си.
— Ще помисля над всичко, което казахте и което сте направили за моето бъдеще, но това няма да има особено значение. Вие игнорирахте моето съществувание години наред. Нямам желание да приемам каквото и да било от вас сега.
— Няма значение, ти си виконт — изрече простичко Алстън. — Не е необходимо да го приемаш.
Трудно беше на Данте да прояви ентусиазъм. Маркизът би могъл да му даде целия свят, но това не би могло да компенсира дългогодишната липса на интерес към съществуванието му.
— Ще дойдеш ли пак, Данте? Аз… бих искал да те видя отново. Иска ми се да се настаниш в имението Алстън и да научиш нещо повече за интересите и инвестициите ми. Голяма отговорност ти възлагам, като те обявявам за свой наследник.
Данте отказа да се ангажира по един или друг начин.
— Довиждане, милорд.
— Няма ли да ме наречеш дядо? Ако го чуя поне веднъж, това ще стопли старото ми сърце.
Данте спря пред вратата. Какво щеше да му струва да нарече стареца „дядо“?
— Довиждане, дядо.
Усмивката на Алстън беше искрена.
— Грейсън ще те изпрати.
Вратата се отвори незабавно.
— Насам, милорд — каза Грейсън.
Конярчето чакаше пред предната врата с коня на Данте. Той се качи бързо и се отдалечи от имението Алстън. Само трябваше да погледне през рамо към великолепната къща и всичко наоколо, за да разбере, че не иска нищо от това. Нямаше желание да живее така, както го изискваха титлата и богатството.
Шандор и Карлота го очакваха, когато се върна в лагера. Въпросите в очите им изискваха обяснение и макар че на Данте не му се говореше за посещението при лорд Алстън, дядо му и баба му заслужаваха да знаят какво се беше случило.
Данте разседла Кондор и го прибра в заграждението за добитъка, преди да се присъедини към единствените двама души на света, които наистина обичаше. Беше време за обяд, Шандор беше хванал два заека, беше ги одрал и ги печеше на огъня, докато Карлота обръщаше картофите над жаравата. Двамата погледнаха очаквателно към Данте.
Той се отпусна на една скамейка, не знаейки как да започне. Какво щяха да си помислят дядо му и баба му за щедростта на лорд Алстън? Щяха ли да я сметнат за бреме, каквото беше за него, или за благословия?
Шандор вдигна поглед от зайците.
— Как беше посещението?
— Не както очаквах.
Карлота го изгледа остро.
— Маркизът не беше ли доволен, че те вижда?
— Като че ли искрено се зарадва — изрече полека Данте. Извади документите от пояса си и ги разстла на коленете си. Понеже знаеше, че дядо му и баба му не можеха да четат, той добави: — Може би посещението ще ви стане по-ясно, ако ви прочета тези документи.
Шандор и Карлота го загледаха внимателно. Когато Данте прочете и двата документа, израженията на лицата им издаваха смайване.