Данте се отмести от нея и се опусна на леглото. Тя се извърна по гръб, дишайки дълбоко, и се вслуша в неравния ритъм на сърцето му.
Той се обърна настрана и й се усмихна.
— Да не съм вече умрял и да съм на небето?
— Данте, дори не смей да се шегуваш със смъртта — укори го Есме. И после се усмихна. — Беше прекрасно, нали? Ако искаш да останеш в леглото целия ден, сигурна съм, че ще можем да възстановим магията.
— Магия… колко уместно определение за онова, което току-що споделихме — съгласи се Данте. — Винаги съм знаел, че сме един за друг, но да те убедя в това ми беше по-голям проблем, отколкото мислех. — Той въздъхна. — Колкото и да искам да ти угодя, страхувам се, че имам да върша разни скучни работи в кабинета. Нито секретарят ми, нито аз успяваме да разберем тези финансови доклади, които Бартоломю ми изпрати. Да поразходим ли конете си в парка по-късно?
— Това ще бъде чудесно! — възкликна ентусиазирано Есме.
Той я целуна силно, после стана от леглото.
— Ще помоля Симпсън да премести нещата ми обратно в нашата спалня. Защо не позвъниш на Джейн и да си поръчаш вана, докато аз вземам моята?
Есме загледа Данте да взема халата си и да го облича, възхищавайки се на изваяната ширина на гърдите му, на твърдите линии на седалището му и не мускулестите му крака. Мъжествеността му, дори в покой, беше внушителна. Погледът й се прехвърли към дръзките черти, които правеха лицето му уникално. Тя се вгледа в мургавото му лице, в разбърканата синкавочерна коса, която се къдреше естествено над челото му, и в очите, дълбоки и тъмни като грях, и се усмихна.
Данте спря пред вратата и я погледна.
— Надявам се тази усмивка означава, че съм те ощастливил.
— Невероятно много — измърмори Есме, — по повече от един начин.
С думите на Есме, отекващи в главата му, Данте се върна в другата спалня и позвъни за Симпсън. Час по-късно, изкъпан и облечен, той се присъедини към Есме за закуска.
— Къде са дядо ми и баба ми? — обърна се Данте към Грейсън, докато той му сипваше кафе.
— Искаха да разгледат Лондон, преди да се върнат при своите хора — обясни Грейсън.
— О, не… трябваше да отида с тях — извика Есме. — Не бива да се разхождат по улиците на Лондон сами.
— Не са сами, милейди — осведоми ги Грейсън. — Изпратих ги с карета с кочияша Джон и с Граймз. Граймз е едър, силен мъж и познава много добре Лондон. Няма да допусне някой да им навреди.
— Благодаря ти, Грейсън — каза Данте. — Не знам какво щях да правя без тебе. Дядо Алстън е имал късмет, че си работил за него.
Сянка прекоси лицето на Грейсън.
— Аз имах късмет да работя за дядо ви — отвърна той. — Лорд Алстън беше добър човек, но умря преждевременно. И двамата знаем, че е правил неща, които не е трябвало, но накрая поправи всичко.
Данте размишляваше над думите на Грейсън, докато траеше закуската. През по-голямата част от живота си беше мразил благородния си родител и дядо си, които го бяха изоставили. Дали заслужаваше да стане маркиз — това беше спорно, дядо му му беше гласувал доверие, че имуществото му ще остане в добро състояние за следващите поколения, и точно това смяташе да направи Данте. Той погледна към Есме. Техният син щеше да го наследи — син, който Есме може би вече носеше.
— Зазяпал си се в мене. Да не би нещо да не е наред? — запита Есме.
Данте се насили да се усмихне.
— Не мога ли да гледам красивата си съпруга?
— Не това ми казва изражението ти. Мислиш за убиеца на дядо си.
— Можеш ли да ме обвиняваш?
— Не, но не мога да престана да се притеснявам за тебе.
Данте стана и я целуна по темето.
— Мисли приятни неща. Ще бъда в кабинета, ако имаш нужда от мене. Може би ще трябва да се отбия скоро при Бартоломю, за да ми обясни числата в докладите, които ми е съставил.
Той се зарови в тримесечните доклади и финансовите отчети, не можейки да се оправи в числата. Не се смяташе за глупак, беше много добър по математика в университета, но тези числа нямаха никакъв смисъл и не му хареса това, което започваше да си мисли. Нещо странно ставаше тук. Беше готов да се откаже, когато му съобщиха за лорд Брукуърт.
Данте приветства прекъсването и помоли Грейсън да го покани в кабинета.
— Какво ти стана вчера вечерта? — запита Брукуърт, когато се настани удобно с чаша бренди в ръка. — Маргарет каза, че си си тръгнал внезапно. Като те видях за последно, тя те мъкнеше към спалнята си. Угризения на съвестта ли получи?