— Това, което трябва да ви кажа, е лично, Бартоломю — започна Данте. — Освободете помощника си.
— Толбът е посветен във всичките ми дела — отвърна Бартоломю. — Говорете свободно пред него. С какво мога да ви помогна?
— Секретарят ми и аз внимателно разгледахме финансовите доклади, които ми пратихте, и не можем да си обясним несъответствията, които намерихме в документите. Надявам се вие да ни дадете отговорите.
— Може би вашето образование не е достатъчно, за да разберете докладите — предположи Бартоломю. — Не си блъскайте главата с тях. Добре съм се грижил за делата на дядо ви и възнамерявам да правя това и за вас.
Данте усети как гневът му пламва.
— Дядо Алстън ми осигури университетско образование и вие го знаете много добре. Бях особено добър по математика. Да, секретарят ми не е математик, но той има много добра памет за цифри. Всичко, което искам, е вашето обяснение къде са били инвестирани липсващите суми. Сигурен съм, че това е просто следствие от загубени документи.
Бартоломю се прокашля.
— Да, разбира се, това е причината.
— Значи сега ще получа липсващите документи, ако обичате — каза Данте. — Не обичам недовършените неща.
— Да… ъ-ъ… това може да отнеме няколко дни.
Инстинктът на Данте му подсказваше, че Бартоломю лъже. И на дядо Алстън ли беше говорил същите лъжи? Разни неща започнаха да излизат наяве — неща, които представяха адвоката в лоша светлина.
— Какво точно сте намислили, Бартоломю? Смятах, че мога да ви вярвам. Знам, че дядо ми също ви е вярвал, освен ако…
Той замълча, оставяйки неизказаното предположение да увисне във въздуха като есенна мъгла.
— Не съм свикнал лоялността ми да бъде поставяна под съмнение, Алстън.
— Искам пълно описание на портфолиото. Ако предположенията ми са неправилни, разбира се, ще се извиня.
— Хайде де, какво знаете пък вие? — изрече подигравателно Бартоломю. — Май циганинът бил по-умен, отколкото сме го мислили, Толбът.
Когато Данте посегна към пистолета си, вече беше твърде късно. Толбът безшумно се беше придвижил зад него, той усети студената стомана на дулото да се притиска към тила му.
— Извадете пистолета си и го оставете на бюрото — заповяда Бартоломю. — Знам, че носите оръжие.
— Значи помощникът ви участва в това — каза Данте, докато спокойно слагаше оръжието си на бюрото.
Бартоломю го взе и го пъхна в най-долното чекмедже на бюрото.
— Разбира се. Мислите ли, че щях да предприема това сам?
Червена мъгла плувна пред очите на Данте.
— Вие сте убили дядо ми.
Тихо изречените думи кипяха от едва сдържана омраза. Бартоломю вдигна рамене.
— Трябваше.
— Защо?
— Разкри несъответствията. Мислех, че съм ги прикрил много добре, но в крайна сметка Алстън ги усети. Щеше да ме издаде. Не можех да позволя това да се случи. Убих го и направих така, че смъртта му да изглежда като самоубийство.
— Допуснали сте грешка — каза Данте. — Дядо беше левичар. Сложили сте пистолета в дясната му ръка. Разбрах още от самото начало, че е убийство, но не ви заподозрях. През цялото време мислех, че Лонсдейл е виновният.
Бартоломю се изсмя.
— Лонсдейл. Ха! Много ми беше смешно. Сгреших, защото бързах. Знаех, че Алстън е левичар.
— Наистина ли сте ме смятали за толкова глупав, че да не забележа несъответствията?
— Не и след като се запознах с вас. Щом видях, че смятате да задържите титлата, разбрах, че трябва да умрете. Бяхте прекалено интелигентен, за да не прозрете машинациите ни.
— Ако Лонсдейл беше станал наследник, пак нямаше да се измъкнете чист — напомни му Данте.
— Лонсдейл е тъпак. Никога нямаше да се зарови във финансите на имота. Ако беше получил пари да играе хазарт и да си плаща дълговете, щеше да бъде доволен. Исках да намеря новото завещание на Алстън в нощта, когато той умря, и да го сменя със старото, но той каза, че го е дал на вас. Нямах друг избор, освен да убия Алстън и да се опитам да ви убедя, че съм най-добрият ви приятел. И почти успях.
— Почти не е достатъчно, Бартоломю. Какво смятате да правите сега, когато ви разкрих?
До момента Толбът беше стоял тихо.
— Нека го убия. Когато намерят трупа му да плува в Темза, никой няма да ни заподозре.
— Хайде, стреляйте — изсмя се подигравателно Данте. — Изстрелът ще докара хората в кантората ви. Може би дори градските стражи.
— Прав е, Толбът. Не можем да го убием тук.
— Какво направихте с всичките пари? — запита Данте, мъчейки се да печели време.
Имаше нужда да маневрира, за да стигне до ножа в ботуша си, без да бъде застрелян в главата заради това.