Бартоломю размени предпазлив поглед с помощника си.
— Милорд, какво правите тук? — запита адвокатът.
Лонсдейл огледа стаята, но не видя нищо, което да сочи, че Алстън е бил тук.
— Дойдох да попитам дали сте помислили върху молбата ми относно завещанието на вуйчо ми.
— За съжаление, завещанието е изрично. Вуйчо ви беше много щателен, не искаше да получавате парите предварително. Каза, че се страхува, да не би да ги прахосате.
— Направих всичко в рамките на закона. Обаче — призна той, — се съмнявам, че циганинът ще задържи титлата за дълго. Разбрах, че имало покушения срещу него.
— Ако следващото успее, титлата ще бъде ваша.
Правейки се на нетърпелив, Лонсдейл каза:
— Макар че не е хубаво да се желае смъртта на някого, надявам се да сте прав. Но ако лейди Алстън е бременна? Няма ли това дете, ако е син, да бъде наследник?
— Това е възможно, но малко вероятно. Те са женени само от няколко дни. Дори лейди Алстън да чака дете, животът е толкова крехък. — Той сви рамене. — Човек никога не знае.
— Разбира се, както казвате, човек никога не знае. За съжаление, страхувам се, че Алстън е твърде внимателен, за да падне жертва на някой убиец.
Лонсдейл разбра, че нещо не е наред, когато Толбът и Бартоломю размениха погледи, които би могъл да опише като изпълнени със злорадство.
— Никой не е неунищожим — забеляза сухо Бартоломю. — Идете си, милорд, и чакайте по-нататъшно развитие. Хубавите неща идват при онези, които умеят да чакат. Кой знае, може би прелестната съпруга на Алстън ще бъде ваша в края на краищата. Това искахте, нали? Титлата и жената.
— Наистина — каза Лонсдейл. — Това е всичко, което някога съм искал.
Излизането му бе възпрепятствано, когато до ушите му достигна силно издумкване.
— Какво беше това? — запита той.
Бартоломю си придаде невинна физиономия.
— Кое? Не чух нищо.
Ново думкане, този път толкова силно, че никой не би могъл да го игнорира.
— Ето там! — каза Лонсдейл. — Чухте ли това? Идва иззад тази врата.
— Плъхове в килера — каза Толбът. — В сградата е пълно с тях. Говорихме с хазяина и той обеща да направи нещо по въпроса.
Лонсдейл реши да приеме обяснението, вместо да причинява нещо, което би могло да доведе до смъртта му, както и до тази на Алстън. Най-добрият начин да помогне на Алстън беше да доведе стражите.
Лонсдейл вдигна рамене.
— Противни създания са тези плъхове. Приятен ден, господа, благодаря, че ми отделихте време.
Вратата се отвори.
— О, не знаех, че имахте клиент — каза Есме, влизайки в стаята. — Нямаше никого в предната стая.
Лонсдейл сподави един стон. Защо не беше изчакала няколко минути?
— Лейди Алстън — приветства я любезно Бартоломю. — Какво неочаквано удоволствие. Какво мога да направя за вас?
— Търся съпруга си. Каза, че имал среща с вас.
Бартоломю премести поглед към Лонсдейл.
— Познавате лорд Лонсдейл, разбира се.
— Познаваме се — изрече хладно Есме.
— Той тъкмо си тръгваше — продължи Бартоломю. — Толбът, изпрати негова светлост. После докарай каретата ми. Вече стана време да затваряме.
Толбът кимна в знак, че е разбрал.
— Оттук, лорд Лонсдейл — изрече той, повеждайки го към вратата.
Есме би могла да каже, че Калвин не иска да тръгва, но нямаше причина да се бави, без да предизвика подозрение. Когато вратата се затвори зад него, Есме отново обърна вниманието си към адвоката.
— Идвал ли е тук съпругът ми, господин Бартоломю? Трябва да го намеря. Случи се нещо у дома, той трябва да се прибере веднага.
— Защо не изпратихте някой слуга, милейди? — запита Бартоломю.
— Заети са да се справят с извънредното положение — обясни Есме.
— Лорд Алстън не дойде в уреченото време — осведоми я Бартоломю.
— Не е ли тук? — запита Есме, широко отворила невинни очи. — Колко странно. Каза, че идва право тук, в кантората ви.
— Може би е променил намерението си, милейди.
Есме се направи на объркана.
— Може би, но…
Дум.
— Какво беше това?
Бартоломю изруга под нос.
— Плъхове в килера.
Дум.
Есме никога не беше чувала плъхове да шумят така. Имаше само едно обяснение за този звук. Без да помисли за собствената си безопасност, тя се втурна към килера и отвори рязко вратата. Малката стаичка беше тъмна, но когато очите й свикнаха с липсата на светлина, тя видя Данте. Той лежеше на пода, овързан като коледна пуйка, устата му беше запушена с парцал. Тя се извърна рязко и изгледа свирепо Бартоломю.
— Какво означава това? Освободете съпруга ми веднага.