— Нямам намерение да приема — каза Данте. — Не дължа нищо на маркиза. Титлата и богатството му да вървят по дяволите, не ме интересува.
Мълчанието беше смущаващо.
— Е, няма ли да кажете нещо? — запита той.
Шандор се прокашля.
— Правиш огромна грешка, момчето ми. Ти си ми по-скъп и от собствения ми живот и никога не бих ти казал да направиш нещо, което е противно на убежденията ти, но ти си роден за тази чест. Защо според тебе негова светлост се грижеше за образованието ти?
— Четох по дланта ти, гледах в кристалната топка и по звездите — изрече напевно Карлота. — Всички те предсказаха бъдеще, много по-голямо, отколкото би намерил в скромния ни катун. Навремето не разбирах какво означават знаците, но сега разбирам.
— Искате да се радвам на това? Този човек отричаше самото ми съществувание, бабо.
— Не, Данте, не е така. Той те даде на нас да те възпитаме. Нима сме ти били лоши родители? Съжаляваш ли за решението на негова светлост да те остави ние да те възпитаме?
— Не, в никакъв случай!
— Тогава може би всичко е било за добро — продължи Карлота. — Ти си най-щастливият човек на света.
— Какво каза на маркиза? — запита Шандор.
— Казах му, че не искам титла.
— А той какво отговори?
Данте вдигна рамене.
— Каза, че всичко е мое, независимо дали ще го приема или не.
— Не спомена нищо за баща си — поде Карлота. — Защо той и децата му не са наследниците на маркиза?
— Баща ми умрял преди десет години без наследници.
— А, това обяснява много неща.
— Лорд Алстън каза, че следял напредъка ми, преди да напусна университета, и загубил следите ми. Едва когато разбрал, че на племенника му не може да се разчита, решил да ме направи свой наследник вместо лорд Лонсдейл.
Последните думи бяха изречени с презрителна усмивка.
— Тези документи ми изглеждат истински — изрече Шандор, като ги вдигна, за да погледне отблизо печатите.
— Така е. Но независимо какво мисля, сега съм виконт Ноулз, наследник на една от най-уважаваните титли в областта. — И той се засмя. — Виждате ли сега защо не мога да претендирам за такава чест? Ще бъда оклеветен и очернен от доброто общество. Аз съм ром, най-презреният от всички.
— Страхуваш ли се? — запита Шандор.
— Да се страхувам ли? Вие ме познавате много добре не се боя от никого.
— Срамуваш се от наследството си — обвини го Карлота. — Не сме ли те учили да се гордееш, че си такъв, какъвто си?
— Наистина, бабо. Гордея се, че съм този, който съм, и още повече се гордея с тебе и с дядо. Затова не искам да се разделя с вас и да поема бремето, което лорд Алстън ми възлага. Вие имате нужда от мене повече, отколкото той. Освен това Алстън има още много години живот. Ще реша, когато дойде този ден, но не преди това. Колкото до високата ми титла, никой не знае за нея, освен вас. Смятам това да си остане така.
Шандор го потупа по рамото.
— Точно така, Данте. Когато дойде време, знам, че ще вземеш правилното решение.
— Дядо ти научи, че утре има панаир в Бедфорд Комънс. Всички в катуна искат да отидат там. Не искат да пропуснат възможността да спечелят още малко пари, преди да дойде зимата. Аз ще предсказвам бъдещето, а ти можеш да продадеш някой и друг кон.
— Няма нужда да ходите, ако не искате — каза Данте. — Имам достатъчно спестени пари, за да се грижа за вас през зимата и след това.
— Знам, Данте, но искам да отида, а ти имаш нужда нещо да те разсее от всичко, което се случи.
— Много добре, бабо, всички ще отидем утре на панаира.
На следващата сутрин Данте стана след една безсънна нощ. Отговорността, която лорд Алстън беше му възложил, му тежеше много. Дори парите, свързани с новата титла, не го изкушаваха. Той имаше всичко, което му беше необходимо — неща, които парите не биха могли да купят.
Времето обещаваше да бъде слънчево и ясно, когато Данте излезе от фургона си малко след зазоряване. Закуси с Шандор и Карлота, а после им помогна да вдигнат лагера.
— Ще ти помогна да привържеш конете към фургоните — каза Шандор. — Роло и Питър подготвят кобилите и жребчетата, за да ги отведат в Бедфорд Комънс. Те са много хубави, Данте, и би трябвало да привлекат вниманието на хората.
Когато конете бяха привързани към неговия и към ярко боядисания фургон на дядо му и баба му, Данте се погрижи за собствените си коне. Питър и Роло, двамата му най-добри приятели, ги държаха здраво. Данте беше разпродал повечето от конете си това лято, като си беше оставил само пет кобили, един жребец, когото смяташе да задържи заедно с две кобили, и три млади жребчета. Жребецът му създаваше най-много безпокойства, но беше от добра порода и на Данте не му се искаше да се раздели с него.