Есме поклати глава.
— Не, но съм… почти сгодена.
Тъмните вежди на Данте се вдигнаха въпросително.
— Почти? — Той сипа чая и й подаде едната чаша. — Смятате ли да се омъжите за почти годеника си?
Хваната натясно от прекалено личните въпроси на циганина, Есме отговори:
— Не и ако мога да направя нещо по този въпрос.
Преди да каже нещо повече, отколкото възнамеряваше, тя стисна здраво устни. Не искаше циганинът да знае каквото и да било за нея. Ако някой изречеше името й заедно с неговото, тя щеше да умре от срам. А Калвин щеше да побеснее. Есме потисна една усмивка. Ако можеше да зърне лицето на Калвин, това щеше да си струва и най-ужасната клюка, която евентуално би последвала. Но не, тя не би могла да позволи името й да бъде свързвано с това на един циганин.
Данте забеляза играта на чувствата по изразителното лице на дамата и се запита какво ли й минава през ума.
— Говорите така, сякаш не изпитвате особено добри чувства към почти годеника си.
— Никога не съм казвала това — възрази разгорещено Есме. — Коя жена няма да иска да се омъжи за един бъдещ маркиз?
— Не бих могъл да отговоря на това — каза Данте. — Сигурно сте от благородно потекло, щом се жените за такъв високопоставен човек.
Есме пресуши чашата си и я остави на масата. Вече беше казала на циганина повече, отколкото възнамеряваше. Стана и отиде към прозореца.
— Трябва да си тръгвам.
Когато не чу никакъв отговор, тя се обърна, за да види какво прави циганинът, и го намери застанал зад нея, толкова близо, че чувстваше топлината, излъчваща се от тялото му.
— Застанали сте много близо — каза тя, опитвайки се да не допусне в гласа й да прозвучи паника.
Интимността на ситуацията я накара да се почувства неудобно. Макар че не се плашеше от циганина, тя изобщо не му вярваше. На циганите не можеше да се вярва.
— Не ме харесвате, нали? — запита Данте с нисък глас, който накара фините косъмчета на тила й да се изправят. — Мене ли не харесвате, или всички роми?
— Понеже не съм общувала с цигани, не мога да кажа.
— Лъжкиня — изрече тихо Данте. — Не помните ли целувката ни? Как да забравя?
— Не. Почти не си спомням да съм ви срещала.
— Не беше толкова отдавна. Забравихте ли беседката, където споделихме тази целувка?
Ярка червенина обля лицето й. Защо я дразнеше така?
— Припомняте ми тези неща само за да ме дразните. Предпочитам да забравя беседката и онова, което се случи там.
— Да ви припомня ли?
Обхващайки лицето й в дланите си, той наведе глава. Снишавайки устните си към нейните, й прошепна:
— Може би ще запомните тази целувка.
Дъхът му сгорещи устните й и тогава той ги плени със своите, разделяйки ги с език. Не беше честно нещо толкова топло и нежно като устните на този циганин да принадлежат на мъж, забранен за нея, помисли Есме.
Данте я привлече към себе си и телата им се притиснаха едно о друго. От гърдите до бедрата неговото тяло прилепваше към меките очертания на нейното. Той бе целият твърд и се втвърдяваше още повече там, на онова забранено място, за което тя не посмяваше да си помисли.
Езикът му срещна нейния. Вмъквайки се, излизайки и отново атакувайки. Есме се опита да сдържи физическите си реакции, но беше трудно. Можеше да забави бясно биещия си пулс, сърцето й би могло да влезе в нормалния си ритъм, но как да спре туптенето ниско в корема си или да охлади огъня в кръвта си?
Отхвърляйки всяка предпазливост, Есме се притисна към него. Въпреки че не беше редно, тя искаше целувката на циганина. След днешния ден нямаше никога повече да го види и животът й щеше да продължи така, както и преди да го беше срещнала. Циганите бяха скитници. Какви шансове имаше отново да го срещне?
Данте се откъсна от нея, държейки я на една ръка разстояние. Челото му се набръчка и тя разбра, че е прекрачила границата на приличието.
— Милейди, моля, кажете ми името си.
— Защо? За да ме откриете ли? Не мисля. — И тя го отблъсна. — Невъзможно! Не знам какво ми стана.
Усмивката му прогони мрака в погледа му.
— Бих искал да проникна във вас, ако ми позволите.
Есме го гледа втренчено няколко дълги минути, преди да разбере какво иска да й каже. Макар че не беше свикнала с думи със сексуален подтекст, тя не беше съвсем невежа в тези неща. Беше се възползвала от голямата библиотека на чичо си.
— Как смеете! — Преди той да беше имал време да реагира, тя дръпна ръката си и го зашлеви оглушително през лицето. — Отвращавате ме.
И без нито дума отметна одеялото и мина покрай него. Той хвана ръката й, преди тя да стигне до вратата. Напрежение изпълваше въздуха. Гласът му я прониза и мракът се върна в очите му.