Данте влезе в лагера. Всичко изглеждаше точно така, както го беше оставил, въпреки че за него вече нищо нямаше да бъде същото.
И Карлота го беше разбрала. Той слезе от коня и отиде право към фургона на дядо си и баба си. Погледът му потърси Карлота и това, което видя на лицето й, го сепна.
— Знаеш, нали?
Карлота кимна бавно.
— Маркизът е мъртъв.
Данте изправи рамене, вече усещайки тежестта на отговорностите си.
— Магистратът обяви, че смъртта на лорд Алстън е самоубийство, но аз не вярвам. Аз съм новият маркиз Алстън и се кълна на гроба на дядо си, че ще намеря убиеца и ще отмъстя за смъртта му.
Облечен в най-хубавите си цигански дрехи, Данте се върна в Алстън Парк. Бе приет незабавно от Грейсън, който стоеше на вратата.
— Адвокатът и виконт Лонсдейл ви чакат в кабинета, милорд — каза Грейсън. — Виконтът е в лошо настроение. Не може да разбере защо е това отлагане.
Данте разбра веднага колко разярен беше Лонсдейл, когато го чу да вика в кабинета:
— Аз съм наследникът, заповядвам ви незабавно да започнете!
Думите издаваха раздразнението и обидата му.
Данте реши, че притесненият глас, който се чу след този изблик, трябва да принадлежи на адвоката.
— Обявете, че съм дошъл, и свикайте персонала. Сигурен съм, че негова светлост се е погрижил за всички тях. — Той спря за миг. — Още не разкривайте името или титлата ми. Нека Лонсдейл се пита кой съм.
Данте придружи Грейсън до кабинета, вратата бе отворена. Грейсън се прокашля.
— Гостът, когото очаквахме, пристигна, господин Бартоломю.
Адвокатът стана. Лонсдейл се извърна рязко и зяпна, когато видя Данте.
— Какво прави тук този циганин? Какво общо има той, за бога, със завещанието на вуйчо ми Алстън?
— Моля, седнете, милорд — каза Бартоломю. — Всичко ще стане ясно, след като прочета завещанието на вуйчо ви.
Хората от персонала влязоха един по един в кабинета. Грейсън остана до вратата.
— Наистина, Бартоломю, това вече е много — упрекна го Лонсдейл. — Не ми казвайте, че всички тези хора са включени в завещанието на вуйчо ми.
— Така е — отвърна Бартоломю. — Да чета ли?
— Предполагам, че можем да свършим — сопна се Лонсдейл, — стига циганинът да си отиде. Той няма работа тук.
Бартоломю изгледа Лонсдейл над очилата си.
— Позволете да не се съглася с вас, милорд. — И той погледна към Данте. — Позволявате ли да започна, милорд?
Данте отвърна с благосклонно махване. Адвокатът се изкашля и започна да чете. Когато стигна до мястото, където лорд Алстън признаваше Данте за свой внук и законен наследник, Лонсдейл скочи.
— Какво! Невъзможно! Старецът не беше с ума си. Защо ще признава едно циганско копеле и ще го прави наследник, когато имаше мене?
— Може би трябва сам да се запитате, милорд — отговори Данте. Лонсдейл го изгледа над дългия си нос, като че ли го смяташе за по-долен и от праха под краката си.
— Вие сте само един крадлив циганин.
— Крадлив цигански маркиз — напомни му Данте. — Моля, продължете господин Бартоломю.
— Да, хм. На всеки от слугите си маркизът оставя сумата от петстотин лири и моли новия маркиз да задържи целия персонал.
— Ами аз? — запита раздразнено Лонсдейл.
— Маркизът ви оставя сумата хиляда лири годишно, по усмотрение на неговия наследник.
— Какво? Това ли е всичко? Това е пародия, ужасна пародия.
— Моля, позволете да продължа — изрече Бартоломю. — Маркизът знаеше, че ще се ядосате, но аз записах желанията му точно както ми ги продиктува.
— Кога е имал време старият глупак да промени завещанието си? Срещна се с вас преди една година.
Данте си пое дъх изненадан. Лонсдейл не би могъл да знае това, освен ако не беше следил маркиза.
— Негова светлост промени завещанието си при последното си посещение в Лондон — обясни Бартоломю. — Нали разбирате, милорд, той следеше внука си през годините, погрижи се да му даде образование и го сметна достоен да стане негов наследник. Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, вие сте следващият, ако новият лорд Алстън се откаже от титлата.
— Чух достатъчно! — изсъска Лонсдейл, ставайки. — Смятам да оспоря завещанието.
— Можете да опитате — отвърна Бартоломю, вдигайки рамене, — но без никаква полза. Всички документи са в ред и са одобрени от краля и висшите съдилища в страната. Лорд Алстън беше стриктен. Той знаеше, че ще се опитате да оспорите завещанието, и взе предпазни мерки, за да го предотврати.
Бартоломю се обърна към Данте.
— Очевидно вие и аз имаме единствените копия на документите, с които вие сте признат за внук и наследник на Алстън, милорд. Можете ли да ги представите?