Нещо проблесна в очите на маркиза, емоция, която не беше лесно да се интерпретира.
— Ще се погрижите за него, нали?
— Ще му дадем любовта, която вие и вашият син му отказвате — обеща Карлота със свиреп тон. И се запъти към вратата. — Ела, Шандор, да оставим гаджите да се забавляват.
— Чакайте! — каза маркизът. — Не съм толкова безсърдечен, колкото ме мислите. Искам да се погрижа за образованието на момчето.
— Ние с Карлота ще дадем на Данте всичко, от което има нужда.
— Нарекли сте го Данте?
— Дъщеря ми даде на сина си името Данте в мига, преди да издъхне.
Маркизът кимна.
— Хубаво име, силно име. Но аз настоявам да платя образованието му. Това е най-малкото, което мога да направя. — И той отвори вратата. — Почакайте ме тук, няма да се бавя.
— Нямаме нужда от парите на негова светлост — изсумтя Шандор, когато останаха сами. — Хайде, Карлота, трябва да си тръгнем, преди да се е върнал.
Карлота не помръдна. Гледаше втренчено в пламъците, танцуващи зад решетката, очите й виждаха отвъд огъня, гледаха нещо, което никой друг не можеше да разгадае.
— Данте е предназначен за велики дела — изрече тя напевно. Съдбата му е предопределена. Видях я в звездите и я прочетох в мъничката му длан. Данте трябва да бъде подготвен да посрещне бъдещето. Ние можем да научим внука си какво е животът, но образованието в училище ще му даде знания, каквито ние нямаме.
— Каква глупост, Карлота. Ние можем да научим Данте на всичко, което му трябва, за да оцелее. Той е ром, това е неговото бъдеще.
— Наистина ли се съмняваш в способността ми да чета бъдещето, Шандор? Още не съм сгрешавала. Запомни какво ти казвам, Данте ще се издигне над скромния си произход.
Шандор отстъпи.
— Прости ми, Карлота. Щом казваш, че внукът ни е предназначен за велики неща, аз ти вярвам. Ще вземем парите на този гаджо и ще дадем на детето образованието, от което има нужда, за да постигне нещата, за които говориш.
Маркизът се върна.
— Вземете това — каза той, подавайки една тежка кожена кесия в ръцете на Шандор.
Старият циганин отвори кесията и надникна вътре.
— Това е злато — изрече той и бързо затвори и върза кесията.
— За Данте — каза Алстън. — Харчете го разумно. Ще уредя да го приемат в Кеймбридж. Заведете го в училището, когато стане на шестнадесет години. Трябва да остане там, докато стигне пълнолетие, на двадесет и една, после ще може да се върне при вас.
Шандор отвори уста да протестира, но веднага я затвори, когато Карлота го смушка в ребрата.
— Няма да ви разочароваме, милорд — каза тя, — нито пък нашият внук. На Данте няма да му липсва нищо.
Проницателните сини очи на маркиза се впиха в Шандор.
— Вярвам, че ще погрижите за момчето. Можете да избягате със златото и да забравите да го пратите на училище, но не бих ви посъветвал да го правите. Ако науча, че Данте не е в Кеймбридж, когато стигне изискваната възраст, имам начин да ви открия.
Очите на Шандор се присвиха.
— Защо ви интересува това? Няма вероятност вие и синът ви някога отново да видите Данте.
— Вярно е, но моята кръв тече във вените му и искам той да бъде образован. Ясно ли се изразих?
— Съвършено ясно, милорд.
Данте издаде тих мяукащ звук и се размърда в ръцете на Карлота.
— Болно ли е момчето? — запита маркизът тревожно.
Карлота се усмихна нежно на пеленачето.
— Не, милорд, Данте е здрав и бодър… и е гладен. Една жена в катуна ни наскоро роди и има достатъчно мляко да кърми своята дъщеря и нашия внук.
Шандор побутна Карлота към вратата.
— Трябва да си ходим, Карлота. Става късно.
— Къде отивате? — запита маркизът.
— Ние сме роми, милорд. Отиваме, където ни отнесе вятърът. Смятаме да останем на ливадата оттатък Алстън Парк до пролетта и после да тръгнем на север за през лятото.
Лорд Алстън се приближи към двамата цигани.
— Донесете детето по-близо до огнището. Бих искал да го погледна, преди да си тръгнете.
Карлота понечи да откаже, но нерешително се запъти към камината. Протегна Данте към негова светлост, за да го огледа. Алстън се взря в пеленачето за няколко минути, сякаш за да запомни чертите му, а после отстъпи настрана, за да отвори пътя на Шандор и Карлота към вратата.
Двамата излязоха от стаята, без да погледнат назад. Лакеят бързо отвори вратата и ги изведе навън, в ледения зимен въздух. Ако някой от двамата се беше обърнал назад, щеше да види фигурата на маркиза да се очертава на светлината, лееща се от входната врата, той гледаше как те излизат от живота му, отвеждайки новородения му внук.