1
Бедфордшър, Англия, 1813
Данте се разхождаше из имението Хотърн, докато циганите музиканти и танцьори забавляваха гаджите, дошли на празненството в чест на рождения ден на лорд Хотърн. Той не чувстваше нищо друго, освен отвращение към мъжете, които се облизваха подир ромските жени, докато те се въртяха и приклякваха, а украсените им със звънчета разноцветни поли се вдигаха високо, за да разкрият голите им бедра.
Остарелите дядо и баба на Данте, Шандор и Карлота, бяха опънали палатката на гадателите по молба на самия граф. Но Данте знаеше от опит, че на циганите се гледаше отвисоко, затова беше нащрек, застанал наблизо, ако се наложи да помогне на някого. Той много обичаше дядо си и баба си, за да позволи нещо да им се случи заради непредсказуемостта на гаджите, които не разбираха тяхната култура.
Облегнат на едно дърво, Данте се загледа във високопоставените гости на графа. Тълпата се състоеше предимно от лондонски контета и благороднички, облечени в причудливи рокли, които оставяха по-голямата част от гърдите им голи. Погледът му се спря на една жена с ръждивочервеникава коса, събрана на темето в красива прическа, която правеше блестящите й бели рамене и дългата, грациозна шия да изпъкват още повече. Елегантната й рокля в тъмносиньо подчертаваше съвършено фигурата й и Данте остана няколко минути да я съзерцава, питайки се как ли ще изглежда без дрехи.
Сякаш осъзнала безмълвния му поглед, жената обърна глава към него. Очите им се срещнаха за един зашеметяващ момент, преди тя да се обърне, освобождавайки младежа от омагьосващия си поглед. Данте нерешително насочи вниманието си към танцьорите и особено към Лорета, пищна циганка, която добре познаваше. През тълпата мина лек шепот, когато полата на Лорета се завъртя около тънката й талия, оголвайки дългите й, стройни крака.
Данте се усмихна, познаваше удоволствието да бъде между златистите бедра на Лорета, защото много пъти беше изпитвал сладката й страст, откакто беше завършил образованието си в Кеймбридж. После се намръщи. Само като си помислеше за онези пропилени години в университета, и настроението му спадаше. Така и не можа да разбере защо трябваше да изостави любимите си хора и да живее сред такива, които го презираха заради златистата му кожа и популярността му сред жените.
Онези години далече от семейството му бяха най-лошите в неговия живот, и то заради обещанието на Шандор и Карлота пред благородния му дядо. О, да, той знаеше, че баща му и дядо му са го изоставили, но това нямаше никакво значение. Шандор и Карлота му бяха дали цялата любов, от която беше имал нужда. Ненавиждаше кръвта на гаджите, която течеше във вените му, и се опитваше да не мисли за тази чужда част от себе си.
С ъгълчето на окото си той видя син проблясък да изчезва по пътеката, която водеше към беседката, намираща се на известно разстояние от мястото, където гостите се бяха събрали, за да гледат танците. Дали жената нямаше среща с любовник, запита се Данте. Сякаш теглен от невидимо въже, той погледна още веднъж към златистите бедра на Лорета, преди да се измъкне и да поеме по пътеката след жената в синьо.
Вървеше на безопасно разстояние след нея, после се притаи зад едно дърво, когато жената влезе в беседката. Остана скрит дълго време, чакайки любовника на жената, но никой не се появи на пътеката, за да се присъедини към нея. Привлечен от нещо, което не можеше да обясни, измъчван от любопитство, Данте излезе иззад дървото и влезе в беседката.
Намери жената, седнала на подплатена с възглавници пейка, да се взира в ръцете си. Прокашля се. Тя вдигна очи, видя го и издаде лек вик на изненада. Скачайки на крака, красавицата полека започна да се отдалечава от него.
— Кой сте вие? Защо ме проследихте дотук? Не се приближавайте, иначе ще викам.
Погледът на Данте заброди свободно по пищното й тяло. Тя беше несравнимо прелестна, тялото й беше сочно и зряло, нито много ниска, нито прекалено висока. Данте си представи стройните, дълги крака под полите й. Беше погледнал в очите й и беше разбрал, че са с наситен виолетов оттенък, никога досега не беше виждал очи с такъв цвят.
— Закъснява ли любовникът ви, милейди? — запита той.
Лейди Есме Харкорт се взря в циганина с едва прикривано презрение. Беше чувала какви ли не истории за циганите, за да знае, че този не е намислил нищо добро. Макар да беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала, все пак беше циганин. Есме не можеше да забрави какво се беше случило на един селски панаир, когато беше малка и един циганин се беше опитал да я вземе от бавачката й. Малката Есме беше избягала с викове. След това й бяха казали, че циганите са искали да я откраднат. Оттогава беше започнала да се бои от тях, дори ги мразеше.