Макар че се беше съгласил да се срещне с маркиза, той смяташе посещението да бъде кратко.
— Време е да тръгваш, Данте — каза Шандор, когато видя, че внукът му се колебае. — Негова светлост те чака. Сигурен съм, че господин Дънст го е осведомил, че всеки момент ще пристигнеш.
— Много добре, дядо, но мога да те уверя, че посещението ще бъде кратко. Не се интересувам от нищо, което маркизът би могъл да ми каже.
— Може би баща ти иска да те види. Не те е виждал, нали знаеш.
Един мускул трепна на челюстта на Данте.
— Знам. Това е една от причините, поради които нямам желание да виждам нито благородния си родител, нито пък дядо си.
Карлота цъкна с език.
— Отнеси се с уважение към маркиза, Данте, както се отнасяш с нас.
— Ще се опитам да го запомня, бабо.
Данте избра от жребците си един красив кон на име Кондор, с който да отиде при маркиз Алстън. По време на краткото пътуване той се питаше защо ли един човек, който в миналото не беше показал никакво желание да се запознае с него, сега иска да го види.
Отърсвайки се от странното усещане, което присвиваше стомаха му, Данте подкара Кондор по оградената с дървета алея, водеща към внушителната порта на имението Алстън. В ума му се мярна неясната мисъл дали ще го насочат към входа за слугите и реши да си тръгне, ако стане така.
Младежът слезе от коня. Едно момче веднага дотича да вземе юздите.
— Няма да остана дълго — каза Данте, когато момчето поведе Кондор към конюшнята.
Уверен в способността си да отстоява собствените си позиции, Данте се изкачи по стълбите и рязко почука на вратата. Отвори му възрастен мъж, облечен в строга черна ливрея. Стойката му беше толкова изправена и вдървена, че Данте се побоя да не би мъжът да се килне назад. Пронизителните сини очи на иконома се спряха на циганските дрехи на Данте, а след това и на лицето му. Той се усмихна, но не каза нищо, докато отваряше вратата, за да може Данте да влезе.
— Дойдох да се срещна с моя… с маркиза — каза Данте.
— Почакайте тук, милорд. Ще му кажа, че сте пристигнали.
Изненаданият Данте изгледа втренчено иконома. Защо се обръщаше към него с тази титла? Докато мислеше над тази странна случка, той се огледа наоколо. Преддверието беше обширно, целият му фургон би могъл да се помести в това изящно помещение. Той и преди беше влизал в домовете на гаджите, но замъкът на маркиза беше наистина великолепен.
Мраморните колони, изящните статуи, внушителният полилей и белите плочки на пода говореха красноречиво за богатството на маркиза.
— Негова светлост ще ви приеме сега. Моля, последвайте ме, милорд.
— Титлата, която ми давате, е неуместна — възрази Данте.
— Както кажете, милорд — отвърна икономът.
Младежът вдигна рамене и последва мъжа по един къс коридор. Икономът спря пред една отворена врата и се дръпна, за да го пропусне да влезе.
— Влез, Данте — чу се глас отвътре.
Той огледа бързо стаята — кабинет, както предположи, и то удобен — и погледът му се спря на мъжа, седнал зад бюрото. Маркизът се изправи, Данте беше поразен от височината и благородния му изглед, но не чак дотам, че да прости на този човек, задето го е пренебрегвал цели двадесет и осем години.
Данте се приближи към бюрото. И каза без никакъв увод:
— Какво всъщност искате от мене?
Маркизът като че ли не се стресна от резкостта му.
— Изглеждаш точно така, както си те представях. — В гласа му се промъкна лека тъга. — Виждам баща ти в твое лице.
Данте се засмя презрително.
— Мъжът, който ми е дал живот, не представлява нищо за мене. Аз съм ром.
— Седни — нареди Алстън. — Ние с тебе имаме много да си говорим.
Данте го изгледа свирепо.
— Не мога да си представя какво имаме да обсъждаме. Аз съм на двадесет и осем години. Ако бяхте искали да ме намерите, щяхте да го направите досега. Очевидно баща ми не е имал желание да намери сина, когото една циганка му е родила. Доколкото ми е известно, никога не е потърсил майка ми след моето раждане. Никога не съм молил да ме признае, съвсем не, но той би могъл да ме намери, ако искаше.
Алстън отвърна на намръщения му поглед.
— Баща ти не узна за тебе. Не съм му казвал.
Неверието на Данте беше осезаемо.