— Ако намекваш за нещастното спречкване в „Уайтс“, вече знам за това — каза Есме. — Калвин е подразнил Данте и съпругът ми е нямал друг избор.
— Безпокоя се за тебе, Есме. Лонсдейл разпространява отвратителни слухове. Мислех, че ще затихнат, след като ти се омъжи за Алстън, но очевидно не са.
— Ще се погрижа за Лонсдейл, лорд Парктън — успокои го Данте.
Парктън го изгледа втренчено.
— Харесвате ми, Алстън, действително ми харесвате, но днес не сте се справили добре с положението. Повечето мъже щяха да обявят дуел. Прибягването към юмручен бой е непристойно.
— Не исках да убивам Лонсдейл. Не и преди да получа това, което ми трябва от него.
— Можеше да те предизвика, след като сте го ударили днес.
Данте се засмя.
— Той е твърде страхлив.
— Тревожа се за Есме. Не искам да се озове в центъра на вашата вендета.
— Може би аз би трябвало да поговоря с Калвин — предложи Есме.
И двамата мъже изрекоха в един глас:
— Не!
— Няма нищо, което ти би му казала, а Алстън или аз да не можем да му го кажем — заяви Парктън.
Есме погледна към Данте. Той й отвърна с напрегнат поглед. Посланието беше ясно. Той не искаше тя да се доближава до Калвин, защото още не й вярваше.
Парктън скоро си тръгна. После Данте отиде да потърси дядо си и баба си. Есме се видя сама и объркана. Седна да помисли. Не я интересуваше какво е казал Данте или неодобрението му, тя трябваше да поговори с Калвин. И тъй като не отлагаше за утре нещата, които можеше да свърши днес, Есме излезе от кабинета и побърза към спалнята, за да вземе чантичката и наметката си.
Излезе от къщата през кухненската врата, докато готвачката беше с гръб към нея. Знаеше къде живее Калвин и нае един минаващ файтон. През краткия път към къщата на Калвин в главата й започна да се оформя план. Трябваше да научи истината за смъртта на лорд Алстън, преди да е умрял още някой… някой, чиято смърт щеше да я съкруши.
Файтонът спря. Есме слезе и плати на кочияша. Събирайки цялата си смелост, тя се изкачи по стъпалата и почука на вратата. Мрачният иконом, който й отвори, я изгледа високомерно.
— Лорд Лонсдейл у дома ли си е? — запита Есме.
— Той не приема.
— Бихте ли го осведомили, че лейди Алстън е тук? Сигурна съм, че ще ме приеме.
— Не бива да го безпокоя поради никаква причина, милейди. Може би ще можете да оставите визитната си картичка и да дойдете някой друг ден.
— Сигурна съм, че той ще ме приеме, ако просто му кажете, че съм тук — настоя Есме, издигайки гневно глас.
— За какво, по дяволите, е цялата тази врява?
Есме се обърна, чувайки гласа на Калвин. Той стоеше на най-горното стъпало с намръщено лице. Заслиза по стъпалата, но спря, когато я позна.
— Ти ли си, Есме?
— Знам, че не ме очакваше, Калвин, но това ще отнеме само няколко минути от времето ти.
Лонсдейл продължи да слиза.
— Свободен сте, Бъмбъл.
Бъмбъл изсумтя и се затътри по коридора.
Лонсдейл я изгледа, многозначително усмихнат.
— Знаех, че ще се обърнеш към мене за помощ. Ела в кабинета и ми разкажи какво се е случило. Там никой няма да ни безпокои.
Молейки се дано да прави каквото трябва, Есме последва Калвин в кабинета.
18
Лонсдейл настани Есме на един износен кожен диван и седна до нея.
— Кажи ми какво те носи насам — запита той.
Есме видя синината на брадичката му и бързо отмести поглед.
— Съжалявам за това, което се е случило в „Уайтс“ днес, но ти не трябваше да оскърбяваш Данте.
— Той ти е казал?
— Разбира се, че ми каза. Може да не е действал както джентълмен, но и ти не си се държал така. Какво те е прихванало да разпространяваш слухове за мене? Не знам какво си казал, но сигурно е било ужасно за Данте, за да реагира така.
— Не толкова, колкото това, че едно циганско копеле си присвоява една от най-старите и най-уважавани титли в кралството. Това е немислимо и абсолютно погрешно. Титлата трябваше да бъде моя.
— Толкова силно ли я искаше, Калвин? Толкова, че да убиеш заради нея?
— За какво, по дяволите, говориш?
— Няколко пъти се опитаха да отнемат живота на Данте, след като той наследи титлата. Ти си единственият, който би имал полза от смъртта му. Ти ли стоиш зад тези покушения? Ти ли простреля Данте, когато се срещна с мене в гората зад циганския лагер?
Калвин скочи от стола си.
— Боже господи! Ти наистина ли ме смяташ способен на убийство?
— Данте мисли така и аз започвам да смятам, че е прав. Ти печелиш от смъртта му, а не губиш нищо.
Калвин се заразхожда напред-назад.
— Признавам, че бях ядосан и още съм, но убийство? — Той се извърна, заставайки лице в лице с Есме. — Не мога да повярвам, че ме обвиняваш в такова ужасно престъпление.