— Ако не си ти, тогава кой?
— Нямам представа. Явно циганинът има неприятели.
Есме се вгледа в лицето му.
— Ти един от тях ли си? Защо го предизвика в „Уайтс“? Защо разпространяваш злобни слухове за мене?
— Защо човек напада онези, които го нараняват? Обезнаследяването едва не ме съсипа. Гордостта ми пострада и исках да си го върна. Използвах те, за да нараня Алстън, но сега разбирам, че съм наранил и тебе. Извинявам се.
— Извинението няма да разсее подозренията на Данте. Той вярва, че си убил дядо му.
Лицето на Калвин изгуби всякакъв цвят.
— Убийство! Това… това е абсурдно! Неговата смърт беше самоубийство. Аз само се опитвах да създам неприятности на циганина, когато го обвиних в убийството на вуйчо Алстън. Никога не съм смятал, че смъртта му е друго, а не самоубийство.
— Явно Данте е имал основания да мисли другояче. Той е решен да докаже, че си виновен в това престъпление.
Калвин седна, страхът му беше осезаем.
— Трябва да ми помогнеш, Есме. Не съм убил никого, нито пък съм се опитвал да навредя на съпруга ти. Наистина се опитах да ти попреча да се омъжиш за циганина, накарах те да напуснеш циганския лагер, може да съм ти казвал някои лъжи за него, но това е всичко, което съм направил. Трябва да ми повярваш.
Дивият поглед, страхът, който Есме видя в очите на Калвин, я убедиха в невинността му. Макар че той може би беше виновен за много неща, убийството не беше едно от тях.
— Може да съжаля за това, но ти вярвам. Само че трябва да убедиш Данте, не мене.
— Ще ми помогнеш ли? Ще ме защитиш ли от Алстън? В противен случай, страхувам се, съпругът ти ще ме убие.
Есме поклати отрицателно глава.
— Данте няма да те убие, но ако намери доказателства срещу тебе, ще те предаде на правосъдието.
Калвин опря глава в дланите си, гласът му беше изпълнен с отчаяние.
— Имам си достатъчно неприятности. Затънал съм, преследват ме кредитори и безскрупулни лихвари, които си потърсиха дълговете чак сега, защото вярваха, че ще наследя богатството на вуйчо Алстън. Но след като бях обезнаследен, започнаха да ме преследват. Ако скоро не им се изплатя, ще свърша — или мъртъв, или в затвора за длъжници.
— Заклеваш ли се, че не си убил вуйчо си и не си се опитвал да убиеш Данте?
Калвин вдигна глава. Очите му бяха отчаяни, умоляващи.
— Кълна се в гробовете на родителите си. Ще намеря семейната библия и ще се закълна върху нея, ако искаш.
Есме го гледа дълго, виждайки отчаянието и паниката му. Никога не беше смятала Калвин способен на убийство и след като го изслуша, знаеше, че е права. Но да убеди Данте — това нямаше да бъде лесно. Един от проблемите беше липсата на заподозрени след елиминирането на Калвин. Никой друг нямаше да спечели от смъртта на Данте.
Есме се приготви да си тръгне.
— Ще направя каквото мога, но не съм чудотворец и повярвай ми, ще трябва чудо, за да се намери друг заподозрян. Междувременно, не прави нищо друго, с което да ядосваш Данте.
Калвин я изпрати до вратата.
— Благодаря, Есме. Щях да ти бъда добър съпруг, независимо дали вярваш или не. Днес в „Уайтс“ бях ядосан и се държах неподобаващо за джентълмен. Надявам се да ми простиш.
— Нека да не говорим за прошка, Калвин. Още е рано за това. Колкото до Данте, не мога да обещая, че ще ме изслуша или дори ще насочи разследванията си в друга посока, когато му кажа, че си невинен.
Есме излезе от къщата на Лонсдейл дълбоко замислена. Докато пътуваше с файтон към дома си, тя премисляше всичко, което Калвин й беше казал. Вярата й в неговата невинност щеше ли да се окаже грешка, за която впоследствие да съжали?
Данте беше извън кожата си от притеснение, когато не можа да намери Есме. Никой от прислужниците не я беше видял да напуска къщата, което увеличаваше тревогата му. Къде би могла да отиде? Защо не е казала на никого, че излиза? Излизането й имаше ли нещо общо с Лонсдейл?
Искрено се надяваше да не е така.
Когато след един час Есме още не се беше върнала, Данте изпрати лакей да я търсят. Представяше си всякакви ужасяващи сценарии. Ако нещо се беше случило с нея, щяха да падат глави. Приготви се да се включи в търсенето, когато чу входната врата да се отваря, а после дочу и някакви гласове. Отвори вратата на кабинета и едва не припадна, когато видя Есме да подава наметката и чантичката си на Грейсън.
Облекчението скоро бе заменено от гняв, а после от ярост. Как смееше тя да го плаши така? Не знаеше ли, че лондонските улици са опасни? Не беше взела и камериерката със себе си. Данте остана на прага, стиснал юмруци, чакайки Есме да се присъедини към него.