Разсъмваше се, от прозореца се виждаше как пламти изгревът. Като гледаше старицата, Яков незнайно защо си спомни, че през целия си живот май нито веднъж не я беше погалил, не се беше смилил над нея, нито веднъж не се беше досетил да й купи кърпа или да й донесе от сватба нещо сладичко, а само й крещеше, хокаше я за загубите, нахвърляше се върху нея с юмруци; наистина, никога не я биеше, но все пак я плашеше и тя всеки път се вцепеняваше от страх. Да, не й даваше да пие чай, защото и без това разходите бяха големи, и тя пиеше само гореща вода. И той разбра защо тя сега е с такова странно, радостно лице, и се ужаси.
Дочака утрото, взе кон от съседа си и подкара Марфа към болницата. Тук нямаше много болни и затова чака малко, към три часа. За негово огромно удоволствие този път болните ги приемаше не докторът, който сам беше болен, а фелдшерът Максим Николаич, старец, за когото всички в града казваха, че разбира повече от доктора, въпреки че пиеше и бе побойник.
— Здраве желаем — каза Яков, като въвеждаше старицата в приемната. — Извинете, все ви безпокоим, Максим Николаич, със своите глупави грижи. Ето, благоволете да видите, разболя се моята стока. Другарката на живота, както се казва, извинявайте за израза…
Навъсил белите си вежди и поглаждайки бакенбардите си, фелдшерът започна да преглежда старицата. Тя седеше прегърбена на табуретката — слабичка, остроноса, с отворена уста, в профил приличаше на жадна птица.
— М-да… Така… — бавно проговори фелдшерът и въздъхна. — Инфлуенца, а може би и треска. В града върлува тиф. Какво пък… Старицата, слава Богу, си е поживяла… На колко е?
— Догодина ще навърши седемдесет, Максим Николаич.
— Какво пък, поживяла си е старицата. Дотук е било, дошло й е времето.
— То, разбира се, справедливо благоволихте да отбележите, Максим Николаич — каза Яков, като се усмихваше от учтивост, — и чувствително ви благодарим за вашата симпатия, но как да ви кажа, на всякоя твар й се живее…
— Чудо голямо! — каза фелдшерът с такъв тон, като че от него зависеше ще живее ли старицата, или ще умре. — Ето какво, любезни, ще слагаш на челото й студен компрес и ще й даваш от тези прахчета по два пъти на ден. А сетне довижданце, бонжур.
По лицето му Яков виждаше, че работата е лоша и вече с никакви прахчета не може да се помогне; осъзна, че много скоро, днес-утре, Марфа щеше да умре. Той леко докосна фелдшера под лакътя, намигна му и каза полугласно:
— Да й турим поне вендузи, Максим Николаич.
— Няма за кога, няма за кога, любезни. Вземи си старицата и върви с Бога. Довижданце.
— Направете тая добрина — примоли се Яков. — И сам знаете, ако, да кажем, я болеше коремът или някаква вътрешност, то тогава прахчета и капки, ама тя има настинка! Първата работа при настинка е да се раздвижи кръвта, Максим Николаич.
Но фелдшерът вече викаше следващия болен и в приемната влезе баба с момченце.
— Тръгвай, тръгвай… — намръщи се той. — Излишно е да се залъгваш.
— В такъв случай сложете поне пиявици! Вечно ще се моля на Бога за вас!
Фелдшерът побесня и кресна:
— Престани да ми опяваш! Дръвник…
Яков също пламна и целият почервеня, но не каза нито дума, хвана Марфа под ръка и я изведе от приемната. Едва когато седнаха в каруцата, сурово и насмешливо погледна към болницата и каза:
— А пък и вие сте едни…! Ако бях богаташ, сигур щеше да поставиш вендузи, а за бедния човек и една пиявица ти досвидя! Изверг!
Когато пристигнаха у дома, Марфа постоя десет минути, като се държеше за печката. Струваше й се, че ако легне, Яков ще говори за пропуснати ползи и ще я хока, че все лежи и не иска да работи. А Яков я гледаше с притеснение и премяташе наум, че утре е Йоан Богослов, на другия ден — Николай Чудотворец, после — неделя, а пък понеделникът е тежък ден. Четири дни не трябва да работи, пък Марфа ще умре сигурно в някой от тях; значи ковчегът трябва да се прави днес. Той взе железния си аршин, приближи до старицата и й взе мярка. После тя легна, а той се прекръсти и почна да майстори ковчега.
Когато свърши, Бронза сложи очилата и написа в тефтера си: „Ковчег на Марфа Ивановна — 2 р. 40 к.“.
И въздъхна. През цялото време старицата лежеше мълчаливо, със затворени очи. Но вечерта, когато се стъмни, неочаквано повика стареца.
— Помниш ли Яков? — попита тя, като го гледаше радостно. — Помниш ли, преди петдесет години Бог ни даде момиченце със светлоруси косици? Тогава ние с тебе седяхме на брега на реката и пеехме песни… под върбата — и като се усмихна горчиво, добави: — Умря момиченцето.
Яков напрегна паметта си, но никак не можа да се спомни нито детенцето, ни върбата.