— Привижда ти се — каза той.
Дойде попът, причести и миропомаза. После Марфа почна да бърбори нещо несвързано и на сутринта почина.
Стариците съседки я измиха и я положиха в ковчега. За да не плаща излишно на дякона, Яков сам чете псалтира и за гроба нищо не му взеха, защото гробищният пазач му беше кум. Четирима мъже носиха до гробищата ковчега, но не за пари, а от уважение. Зад ковчега вървяха старици, просяци, двама луди и хората, които ги срещаха, набожно се кръстеха… И Яков беше много доволен, че всичко е толкова порядъчно, благопристойно и евтино и не е обидно за никого. Докато се прощаваше с Марфа, той докосна с ръка ковчега и си помисли: „Добра работа!“
Но когато се връщаше от гробищата, го обзе силна скръб. Не му беше добре: дишането му беше трескаво и тежко, краката му омекнаха, пиеше му се непрекъснато вода. Отгоре на това и в главата му се блъскаха всякакви мисли. Сети се отново, че през целия си живот нито веднъж не му домиля за Марфа, нито веднъж не я помилва. Петдесет и двете години, докато живееха под един покрив, се нижеха дълго, дълго, но излезе така, че за всичкото това време той нито веднъж не помисли за нея, не й обърна внимание, все едно беше котка или куче. А нали тя всеки ден палеше печката, вареше, печеше, ходеше за вода, сечеше дърва, спеше с него на едно легло, а когато се връщаше пиян от сватби, тя всеки път с благоговение окачваше цигулката му на стената и му помагаше да си легне и всичко това мълчаливо, с безропотно, загрижено лице.
Срещу Яков, като се усмихваше и се покланяше, идеше Ротшилд.
— А аз ви търся, чиченце! — каза той. — Поздравяват ви Мойсей Илич и наредиха веднага да отидете при тях.
На Яков не му беше до това. Плачеше му се.
— Остави ме на мира! — каза той и продължи нататък.
— Ама не може така! — разтревожи се Ротшилд, като притича напред. — Мойсей Илич ще се обиди! Те заръчаха веднага!
На Яков му беше противно, че евреинът се задъхваше, мигаше и имаше толкова много рижи лунички. И му беше гадно да гледа зеленото му сако с тъмни кръпки и цялата му крехка, деликатна фигура.
— Какво се вреш при мене, чесън такъв? — викна Яков. — Не се приближавай!
Евреинът се разсърди и също викна:
— А пък вие по-тихо, иначе ще полетите през оградата!
— Махай се от очите ми — изрева Яков и се нахвърли върху него с юмруци. — Писна ми от крастави!
Ротшилд примря от страх, приседна и размаха ръце над главата си, като да се защити от удари, после скочи и побягна с пълна сила, накъдето му видят очите. Като бягаше, той подскачаше, пляскаше с ръце и се виждаше как потръпва дългият му слаб гръб. Момченцата се зарадваха на случая и се хвърлиха след него с викове „Евреин! Евреин!“. Кучетата също го погнаха с лай. Някой се разсмя, после подсвирна, кучетата залаяха по-силно и дружно… После някое от кучетата вероятно захапа Ротшилд, тъй като се чу отчаян, болезнен вик.
Яков се разходи по пасбището, после отиде на края на града, където му видят очите, и момченцата крещяха: „Бонза пристига! Бонза пристига!“ Ето я и реката. Тук с писък се носеха дъждосвирци, крякаха патици. Слънцето припече силно, от реката се носеха такива отблясъци, че заболяваха очите. Докато се разхождаше по пътечката покрай брега, видя как от къпалнята излезе пълна червенобуза дама, и си помисли за нея: „Виж я ти, видра!“ Близо да къпалнята момченца ловяха на месо раци; като го видяха, започнаха злобно да крещят: „Бронза! Бронза!“ Ето и широката стара върба с грамадна хралупа, с гнезда на врани в клоните… И изведнъж в паметта на Яков като живи се появиха детенцето със светлоруси косици и върбата, за която говореше Марфа. Да, това е същата върба — зелена, тиха, тъжна… Колко е остаряла, бедната!
Той седна под нея и започна да си припомня. На този бряг, където сега е заливна ливада, по онова време имаше голяма брезова гора, а ето на тази лиса височина, която се вижда на хоризонта, тогава синееше стар бор. По реката се носеха шлепове. А сега всичко е равно и гладко, на другия бряг стои само една брезичка, младичка и стройна, като господарка, а по реката — само гъски и патици, и помен няма от плаващи шлепове. Струва ти се, че и гъските са станали по-малко. Яков затвори очи и във въображението му едно срещу друго се понесоха огромни стада бели гъски.
Недоумяваше как стана така, че за последните четиридесет-петдесет години от живота си нито веднъж не бе отишъл на реката, а пък ако е бил, как не й бе обърнал внимание? Та реката е порядъчно голяма, не е нищо и никаква; в нея можеше да се лови риба, а рибата — да се продава на търговците, на чиновниците и на бюфетчика на гарата и после да се трупат пари в банката; можеше да се плава на лодка от имение до имение и да се свири на цигулка и хора всякакви да плащат пари; можеше да опита пак да вози шлепове — това бе по-добро от майсторенето на ковчези; накрая, можеше да развъжда гъски, да ги коли и през зимата да ги праща в Москва; само от единия пух годишно биха се събрали десетина рубли. Но той бе пропуснал, нищо от това не бе направил. Какви пропуснати ползи! Ах, какви загуби! А пък ако правеше всичко едновременно — и риба да лови, и на цигулка да свири, и шлепове да вози, и гъски да отглежда — какъв капитал би се получил. Но нищо от това дори и не му се бе присънило, животът му бе преминал безполезно, без никакво удоволствие, бе пропаднал напразно, за тоя дето духа; напред вече нищо не оставаше, а като се огледаше назад — и там нищо освен пропуснати ползи, и то толкова големи, та даже да те втресе. И защо човек не може да живее така, че да ги няма тези загуби и щети? Пита се, защо отсякоха брезовата гора и бора? Защо безнаказно се разхождат по пасбището? Защо хората правят винаги не точно това, което трябва? Защо Яков цял живот се отбраняваше, ръмжеше, нахвърляше се с юмруци, обиждаше жена си и, пита се, заради каква необходимост преди малко наплаши и обиди евреина? Защо въобще хората си пречат един друг да живеят? Та нали от това има толкова пропуснати ползи! Ако нямаше злоба и ненавист, хората биха имали един от друг огромна полза.