и празна, лишена от мисли главата ми остава.
Хаосът древен всичко е обхванал,
дори Редът неподреден е станал,
стъпка по стъпка той душата ми обхваща,
пълен, разрушителен, съзнанието схващащ.
Злото и днес в моя свят вилнее,
дори сега, когато съм добър, когато пея,
аз малко или много в еманацията му се превръщам,
убивам, лъжа, света си надолу с главата обръщам.
Кога ли пак ще видя светлината?
Кога ще ме напусне пустотата?
Кога най-сетне ред в света ми ще настане?
Кога ли зъл да бъда ще престана?
Днес… утре… догодина… все някога…
Боя се да си мисля истината — никога…
За самоубийците
На Дракончето
Някой път става ми странно,
от тези що заявяват открито,
желанието, готовността си за самоубийство.
Запитвам себе си тогава и аз
има ли нещо, което да ме накара
да почувствам влечение, нужда такава.
Защото признавам, и много зле бил съм —
лишен от всякаква радост в живота,
не можейки нищичко свястно да сторя…
Но винаги, когато в подобна ситуация изпадна,
аз зная, че все някога всичко по свойте места ще застане
и отново весел, засмян, по пътя житейски ще ходя.
Друг път изпитвал съм толкова много блаженство,
че би трябвало готов да съм бил
да го запазя вечно в смъртта си…
Но, казвам си винаги, когато мисъл такава през главата ми мине,
защо трябва сега край без причина да слагам,
когато аз знам вече радост такава и че сигурно пак ще я видя…
Е, да, знам — има люде и люде,
„разни хора — разни идеали“ е казал поетът,
но няма ли вие, готови да отнемете живота си,
да убиете всъщност във себе си само човека…
Спокойствие
Пълно спокойствие цари около мен,
всемирът е замрял, движение няма,
така е вече за пореден ден,
избягах от вашата истерична, бързаща яма.
Тук никой не говори с мен,
това е, което наистина желая,
никой не пълни главата ми със свой си проблем,
сам съм, свободен от гласове и хора най-накрая.
Блаженство, идилия в душата ми настават,
тук мога да бъда какъвто си искам,
аз себе си въпреки всичко оставам,
но имам всичко, стига само да го поискам.
Спокойствие властва и в мойта душа,
най-накрая съм в мир с тая вселена,
имам всичко — покой, живот, свобода
и вече съм готов да издържа реалността ви извратена…
Клетка
Падам отново на света в помийната яма,
отново го понасям стоически, с търпение голямо —
цялото това бързащо глупаво гъмжило,
в което няма нищо, което да ми е наистина мило…
Бях малко сам, бях избягал навънка,
бях излязъл на световната манджа от вечната плънка,
бях известно време със себе си, бях свободен,
бях истински, преследвах инстинкта си природен…
Но системата само чака за миг невнимание,
за да те придърпа отново в ежедневните прозаични занимания.
и ето — отново в капана попадам,
вратата на моята клетка отново доземи пада…
Нова вселена
Светът е вече променен,
нищо, че е още извратен,
има в него малко светлина,
въпреки цялата му чернота.
Днес добро успях да направя,
мъничко, едно сред цялото зло,
дано продължа със стъпка такава
и почна да върша само добро.
С главата си разбих стена,
открих зад нея вселена една —
чиста, светла, подредена,
невинна, непорочна, неопетнена.
Прие ме за миг в свойте предели,
а после видя, че за нея не ставам,
в главата ми останаха от нея само петна бели,
но знам, че я има, и да я търся няма да престана…
Злото
То е вътре у всеки и не винаги дреме,
душата човешка си носи тежкото бреме.
То е това, що различава човек от животно,
защото не убива без причина дори звярът живеещ самотно.
То не винаги действа открито,
зад красиви думи обикновено е скрито.
То кара ни да вършим неща най-различни —
да причиняваме болка, да бъдем себични.
То прави човека „господар на Земята“,
заради него сме взели ябълката от змията.
То прави човека жесток, вечно искащ,
неспособен да обича, злобно в ръцете си парите си стискащ.
То ражда войната и я оправдава
със справедливост и кауза няква такава.
То повлича лъжа и измама и злоба,
проклинайки всеки със свойта вечна прокоба.
То има си име и всички го знаят —
зло то се казва и то открадна ни раят.
Промяна 2