— Какво беше това? — изкрещява майката на Марти и за пръв път тонът й не е сприхав.
— Кой е там, мътните го взели? — обажда се баща му — не говори като Големия приятел.
— Марти! — вика Кейт и гласът й пресеква, но не от злоба, а от безпокойство. — Марти, добре ли си?
Само дядото не се обажда, защото спи като пън. Марти се обляга назад и се взира в грамадния фойерверк, който бавно изтлява; вече не разпръсва яркочервена светлина, а хвърля розови отблясъци, каквито се наблюдават при изгрев-слънце. Момчето е прекалено потресено, за да реагира… дори не се разплаква. Всъщност изпитва още нещо, освен страх, чувства мрачно задоволство. На другия ден родителите му набързо ще го изпратят при леля Айда и чичо Джим в Стоу, щата Върмонт, където ще остане до края на лятната ваканция (разбира се. „екскурзията“ е съгласувана с полицията — ченгетата се страхуват, че Престъпника на пълнолунието ще се опита отново да нападне момчето, за да ликвидира единствения човек, който го е видял). Задоволството, което изпитва Марти, е по-силно от страха. Зърнал е ужасяващия Звяр и е останал жив.
Изпълва го и радостно чувство, което не ще сподели с никого, дори с чичо Ал, който сигурно щеше да го разбере. Радостен е, защото зарята все пак се е състояла.
Докато родителите му се тревожеха и обсъждаха душевното му равновесие, като се питаха дали преживяването няма да влоши състоянието му, дълбоко в душата си Марти Козлоу знаеше, че това е бил най-хубавият празник в живота му.
Август
— Ако питате мен, мисля, че е върколак — заявява полицай Ниъри. Говори доста високо — може би случайно, но по-вероятно нарочно е повишил глас — и разговорите в бръснарницата на Стан внезапно секват. Средата на август е и горещините са незапомнени, а довечера има пълнолуние. Всички жители на града с притаен дъх очакват какво ще се случи.
Полицай Ниъри, който се е настанил на втория стол в бръснарницата на Стан Пелки, оглежда слушателите си и продължава монолога си. Говори убедително и дори намесва психологията, припомняйки си школските познания (той е едър, мускулест мъжага, който през четирите си години в гимназията е отбелязал доста попадения за футболния отбор „Тигрите“, но успехът му в клас е оценяван предимно с тройки).
— Да го знаете от мен — продължава авторитетно, — че има хора, в които сякаш живеят двама души. Викат му раздвояване на личността. Аз пък ги наричам скапани шизофреници. — Млъква за миг, за да огледа слушателите, които са онемели от възхищение пред познанията му. — Бас държа, че си имаме работа тъкмо с такъв човек. Според мен той хабер си няма какво прави при пълнолуние, когато убива по някого. Може да е всеки — например касиер в банката, служител в някоя от бензиностанциите извън града, възможно е дори да е някой, който в момента ме слуша. Имам предвид, че по външност си е човек, а по душа е див звяр, ама изобщо не вярвам, че се покрива с козина и вие срещу луната. Тия приказки са за дечурлигата.
— Какво мислиш за онуй, дето се случи на малкия Козлоу? — пита Стан, без да прекъсне работата си. Щрака с ножицата, като внимава да не клъцне заедно с кичур коса и дебелия врат на полицая. Ниъри кисело отговаря:
— Още едно доказателство, че съм прав. Тия приказки са само за дечурлигата.
Доста е вкиснат около историята с Марти Козлоу. За пръв път има очевидец, който да опише откачения тип, погубил шестима души от Таркърс Милс, включително Алфи Нофлър, най-добрия му приятел. Обаче какво се случва? Разрешават ли му да разпита хлапето? Не! Знае ли къде се намира то? Отговорът отново е отрицателен. Подхвърлят му само писмените показания на малкия, и то след като е трябвало да сервилничи и едва ли не да падне на колене. Онези от щатската полиция го смятат за селяндур, който и собствените си обувки не може да завърже. Мислят се за голяма работа, само защото носят онези тъпашки широкополи шапки. А пък показанията на малкия! Стават само човек да си избърше задника с хартията, върху която са написани. Според хлапето „звярът“ бил висок около метър и осемдесет, разхождал се гол, а тялото му било покрито с козина. Имал големи зъби, очите му били зелени, от него се разнасяла вони като от клетката на чакал. Ръцете му приличали на лапи, пръстите му завършвали със закривени нокти. Малкият твърдеше, че съществото имало и опашка. Ама че налудничава идея!
— Мисля си — обажда се Кени Франклин, който седи на един от столовете, подредени по стената, — че може би престъпникът носи някаква маскировка. Прави се на вълк, нали разбирате…