— Виждаш ли проклетите следи?
— Да — промърморва Елмър.
— Вярваш ли, че ги е оставила сладката Бетси?
— Не.
— Това са следи от върколак. Знаеш го, Алис също го знае, известно е на повечето хора в града. Мамка му, дори аз, дето живея в съседния окръг, го знам. — Поглежда към брат си и се намръщва. Строгото му лице на пуритан се сбръчква. — Стига толкова смърт. Време е този кошмар да свърши.
Елмър се замисля, а дъждът се стича по мушамите им. Сетне кимва:
— Имаш право. Но не и при следващото пълнолуние.
— Смяташ да изчакате до ноември, така ли?
— Да. Тогава дърветата ще бъдат голи и ще имаме по-добра видимост, пък и следите ще се различават по-ясно, ако падне сняг.
— Добре, но какво ще се случи, докато чакате?
Елмър Цинеман поглежда разкъсаните животни, вдига очи към брат си и прошепва:
— Дотогава всеки от нас трябва да бъде нащрек.
Октомври
Когато вечерта на Хелоуин Марти Козлоу се прибира вкъщи след обиколка на съседите за традиционните сладкиши и бонбони, акумулаторът на инвалидната му количка е почти изтощен.
Момчето бърза да си легне, но дълго остава будно и се взира през прозореца, докато на небето се появява полумесецът и грейват звезди, блестящи като диаманти. Леденият вятър завихря пожълтелите листа по верандата, където гърмящите фишеци бяха спасили живота на Марти. Дочува се шум, като че тракат изсъхнали кости. За втори пореден месец никой в Таркърс Милс не бил убит при пълнолуние. Някои обитатели в градчето, например бръснарят Стан Пелки и Кол Блодуин, собственикът на „Блодуин Шевролет“ — единствената фирма за продажба на коли в Таркърс Милс — са на мнение, че кошмарът е свършил; зверствата са били извършвани от скитник или бездомник, криещ се в гората; сега убиецът е напуснал околността, както са предричали те. Други обаче са скептично настроени. Не са забравили четирите елена, които намериха заклани близо до магистралата на сутринта след октомврийското пълнолуние, нито единайсетте свине на Елмър Зинеман, които бяха разкъсани при пълнолуние през септември. По въпроса се водят ожесточени спорове, докато мъжете пият бира в бара през дългите есенни вечери.
Само Марти Козлоу знае истината.
Тази вечер бе обикалял съседските домове заедно с баща си (Хърман Козлоу обича празника Хелоуин; харесва му да усеща студа, който щипе страните му; обича да се смее престорено сърдечно, както подобава на Големия приятел, и да крещи любимите си идиотски фрази: „Тъй, я!“ и „Зън-зън, стани от сън!“, когато съседите излизат на входната врата). Марти се беше маскирал като Йода — носеше умело изработена гумена маска и широка мантия, която закриваше парализираните му крака.
— Винаги получаваш каквото поискаш! — възкликна Кейт, като видя маската, и тръсна глава. Ала Марти усети, че тя не му се сърди (сякаш да го докаже, сестра му изработи жезъл, за да допълни маскировката му), а вероятно й е мъчно, че вече е прекалено голяма да се предрешва, да обикаля из градчето и да пълни торбичката си с подарени бонбони и сладкиши. Щеше да отиде на празненство със съучениците си от гимназията, да танцува под съпровод на песните на Дона Самър, да участва в състезанието за захаросани ябълки. По-късно щяха да изключат осветлението и да играят на бутилка и Кейт може би щеше да се целува с някое момче, и то не защото й се иска, а за да има какво да сподели със съученичките си на другия ден по време на междучасието.
Хърман реши да направят традиционната обиколка с неговия микробус, който е снабден с подвижна рампа, улесняваща качването и свалянето на парализираното момче. Като се спусне по рампата, Марти подкарва инвалидната си количка по улиците, като здраво стиска торбичката в скута си. Обикалят всички съседи, сетне посещават семействата Колинс, Макинес, Манчестър, Миликън и Ийстън, които живеят в центъра на Таркърс Милс. В бара ги посрещат с огромна купа със захаросани пуканки, в дома на свещеника от независимата църква черпят с десертчета „Сникърс“, а преподобният Лестър Лоу от баптистката църква раздава на децата шоколадчета „Чънги“. Сетне чукат на вратите на семейства Рандолф, Куин, Диксън и на още двайсетина къщи. Когато Марти се прибира у дома, торбичката му е пълна със сладкиши, а в главата му се върти една-единствена смразяваща мисъл.
Той знае.
Знае кой е върколакът.
По време на обиколката из града самият Звяр, когото лудостта обзема по време на пълнолуние, е пуснал шоколадче в торбичката на Марти. Няма как да види, че момчето пребледнява като мъртвец под маската и е стиснало жезъла толкова силно, че чак ноктите му са побелели. Върколакът му се усмихва и го погалва по главата, закрита от гумената маска.