„Навярно любовта е като целувка на зазоряване или като целувката, с която завършват романите на издателство «Арлекин»… а може би е като роза, окъпана от лъчите на залязващото слънце…“
Разбира се, станала е за посмешище на всички в Таркърс Милс. Момченцата пускат шегички по неин адрес и се кикотят в шепи (а когато са на безопасно разстояние от нея и полицай Ниъри го няма наоколо, запяват: „Дебелана, дебелана, не я побира новата премяна“ с присмехулните си тънки гласчета), но тя мечтае за любовта и за луната. Вярно е, че магазинът й е пред фалит и че е доста закръглена, ала през тази приказна нощ, когато синята лунна светлина нахлува през заскрежения прозорец, тя почти вярва, че е възможно да познае любовта. Любов и ухание на лято, когато ще се появи той… мъжът на мечтите й.
Любовта навярно е като допира на брадясала мъжка страна, която драска…
Ненадейно дочува драскане по стъклото на прозореца…
Тя се надига на лакти, завивката се свлича от едрите й гърди. Черна сянка затулва лунната светлина… сянката на мъж… и Стела си казва: „Сънувам… и в съня си ще го накарам да получи оргазъм… в съня си и аз ще получа оргазъм. Казват, че тази дума е мръсна, но не е така… думата е чиста, думата е точна… любовта е като оргазъм.“
Става от леглото и все още мисли, че сънува, защото отвън стои мъж, когото познава, когото среща на улицата почти всеки ден.
Това е…
(любовта… любовта е дошла)
Трескаво изстъргва заскреженото стъкло и вижда, че е сгрешила — това не е мъж, а огромен космат вълк, който е сложил предните си лапи на перваза, а задните са потънали в снежната преспа.
Казва си: „Днес е Денят на Свети Валентин и мечтите се сбъдват… любовта най-сетне е дошла и при мен“.
Отвън наистина стои мъж, и то мъж, надарен с порочна красота.
(порок… да… любовта е порочна…)
Дошъл е през тази лунна нощ и ще я обладае. Ще…
Рязко отваря прозореца и леденият вятър развява прозрачната й синя нощница, което й подсказва, че това не е сън. Мъжът е изчезнал. Прималява й, като осъзнава, че изобщо не го е имало. Олюлявайки се, отстъпва назад, а вълкът с плавен скок се озовава в стаята и изтръсква козината си, като разпръсква снежен прах в мрака.
Но любовта… любовта е като… като писък…
Едва сега тя си спомня за Арни Уестръм, когото само преди месец са открили разкъсан в кантона западно от града. Ала вече е твърде късно…
Вълкът безшумно тръгва към нея, жълтеникавите му безмилостни очи похотливо проблясват. Стела Рандолф безпомощно отстъпва, докато свивките на краката й се удрят в рамката на леглото и тя пада върху него.
Лунната светлина чертае сребристи ивици върху сплъстената козина на звяра.
Картичките на бюрото потреперват от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец. Една лолита към пода, като безшумно се полюшва и описва дъги във въздуха.
Звярът поставя предните си лапи от двете страни на Стела, тя усеща дъха му — горещ, по не и зловонен. Жълтеникавите му очи сякаш я пронизват.
— Любовникът ми — прошепва Стела и затваря очи.
Вълкът се хвърля върху нея.
Любовта е като да умреш.
Март
В Таркърс Милс бушува последната истинска виелица през тази година. Пада здрач, а с настъпването на нощта лепкавият сняг се превръща в суграшица. Изгнилите клони на дърветата се отчупват, издавайки звуци, подобни на изстрели, и осейват безлюдните тротоари. Докато пие кафе в компанията на съпругата си, Милт Стръмфулър, библиотекарят, отбелязва, че майката природа сигурно подкастря дърветата. Милт е мършав човек с ъгловато лице и студени сини очи, който вече дванайсет години вдъхва ужас на хубавката си, мълчалива жена и я държи в подчинение. Няколко души подозират истината — например съпругата на полицай Ниъри — но всички те знаят, че в градчето се случват загадъчни събития. Хората в Таркърс Милс умеят да пазят тайни.
Милт толкова си харесва изречението, че го повтаря:
— А-ха, майката природа подкастря дърветата…
В този миг осветлението изгасва. Дона Лий Стръмфулър изпищява и разлива кафето си.
— Избърши го — процежда през зъби съпругът й. — Веднага!
— Добре, скъпи. Ей сега.
Тя колебливо пристъпва в мрака, за да намери парцал, и удря пищяла си в ниското столче. Изохква, а Милт избухва в смях. Болката, която изпитва Дона, го забавлява повече от всичко на света… с изключение на вицовете в „Ридърс Дайджест“. Майтапите, публикувани в рубриките „Хумор в униформа“ и „Живот в тези Съединени щати“ адски му допадат и го карат да се смее от сърце.