Здрачава се, синкавите сенки се удължават и едва сега гой осъзнава, че се е поувлякъл. Луната вече наднича иззад дърветата в парка. Обагрена е в оранжево — сигурен предвестник на лятото — и не излъчва студената светлина като през зимните месеци, но Брейди не забелязва разликата; страхува се, че е закъснял за вечеря и че баща му сигурно ще го напердаши… страхува се от падащия мрак.
Доскоро е слушал с насмешка страховитите разкази на съучениците си за върколака, който миналия месец е разкъсал непознатия скитник, а преди това е умъртвил Стела Рандолф и Арни Уестръм. Сега обаче не му е до смях. Лунната светлина обагря пролетния здрач в оранжево, сякаш пламъците в огромна пещ хвърлят отблясъци. Сега историите за върколака му се струват съвсем правдоподобни.
Бързо започва да навива макарата и „лешоядът“ с кървясалите очи престава да се рее в притъмняващото небе.
Внезапно вятърът замира, хвърчилото стремително се понася надолу и пада зад естрадата.
Брейди се завтича натам, без да престава да навива макарата, като изплашено се озърта. Внезапно връвта се опъва, сякаш гой държи въдица, на която се е хванала едра пъстърва. Озадачено се взира в ръцете си, в този момент връвта се отпуска.
Ненадейно оглуши телен рев изпълва нощта, Брейди Кинкейд изпищява. Осъзнава, че върколакът не е измислен, че наистина съществува, но вече е прекалено късно. Писъкът му е заглушен от животинския рев, който се извисява в смразяващ вай.
Вълкът тича към него, изправен на задните си крака, досущ като човек; луната обагря козината му в оранжево, очите му блестят като зелени прожектори, а в лапата си, която прилича на човешка ръка, но със заострени дълги нокти, стиска връвта. Хвърчилото пърха, сякаш е пленена птица.
Брейди се обръща да побегне, но костеливи ръце го хващат през кръста… усеща миризма на кръв и канела… На другия ден го откриват да седи облегнат на паметника на загиналите през войните. Обезглавен е и изкормен, а вкочанените му пръсти стискат „лешояда“.
Хората от спасителния отряд ужасено извръщат очи, а хвърчилото опъва връвта, като че иска да полети към небето. Излязъл е вятър и „лешоядът“ нетърпеливо пърха в ръката на мъртвото момче, сякаш знае, че денят ще бъде идеален за пускане на хвърчила.
Май
През нощта срещу Неделята на завръщането у дома1 преподобният Лестър Лоу сънува кошмар, от който се събужда треперещ и облян в пот. Ужасено вперва поглед в тесните прозорци, през които се вижда църквата отвъд пътя. Луната е застиналата на небето, сребристите й лъчи проникват през стъклата. Лестър ужасено потръпва, мисли си, че след миг ще се появи върколакът, за който си шушукат изкуфелите старци. Сетне затваря очи и безмълвно отправя молитва към Всевишния да му прости, задето е повярвал на суеверията. Накрая прошепва: „В името на Исус, амин“, както го е учила майка му.
Но мисълта за кошмара не го напуска.
В съня му утрото вече е настъпило и той чете проповедта си. През този ден от годината църквата „Баптистка благодат“ винаги е препълнена с енориаши, макар че всяка друга неделя само по няколко души седят на дървените скамейки.
В съня си той проповядва с плам, което рядко се случва в действителност (по принцип мрънка под носа си и досадните му проповеди през изминалите десет години са прогонили вярващите). Тази сутрин обаче красноречието му е ненадминато. Дава си сметка, че „Звярът броди между нас“ е най-великата му проповед. Ожесточено набляга на темата и дори не усеща, че дрезгавият му глас е добил странна сила, че произнася думите с патос, сякаш декламира.
Звярът е навсякъде. Сатаната дебне навсякъде, например на танцова забава на гимназистите. Виждате го да си купува стек цигари „Марлборо“ и запалка „Бик“ от супермаркета. Да стои пред дрогерията на Брайтън и да отхапва от десертчето „Слим Джим“, докато чака автобуса, пристигащ в 4,40 от Бангор. Може да седи до всекиго по време на концерта на духовия оркестър или да си поръчва пай в „Хапни и си побъбри“ на главната улица.
— Звярът е навсякъде — повтаря. Гласът му се снижава до възбуден шепот, а енориашите го гледат като омагьосани. — Бъдете нащрек, защото Сатаната ще ви се усмихне и ще се представи за ваш съсед, но братя мои, забележете колко заострени са зъбите му и как забелва очи! Това е Звярът и сега е тук, в Таркърс Милс! Той…
Внезапно красноречието му секва, защото нещо страховито се случва в църквата, обляна от ярката светлина на слънцето. Енориашите му започват да се променят и той с ужас осъзнава, че се превръщат във върколаци… всичките триста души без изключение. Бялата кожа на Виктор Баул, шишкавият председател на градската управа, постепенно потъмнява и загрубява, тялото му се покрива с козина. Кльощавата стара мома Вайълет Макензи, която дава уроци по пиано, се закръгля, клюнестият й нос се сплесква и се разширява. Затлъстелият учител по математика Елбърт Фрийман сякаш още повече надебелява, лъскавият му син костюм се пръсва по шевовете, през които щръкват навити косъмчета, все едно изскача пълнежът на скъсано старо канапе. Устните му се разтеглят в грозна гримаса и разкриват зъби големи колкото клавиши на пиано.
1
Денят, в който се играе местното футболно дерби и по домовете си се завръщат учениците и студентите, обучаващи се в други градове. — Б.пр.