— Звярът! — опитва се да каже насън преподобният Лоу, но не успява да изрече думата и завладян от ужас, отстъпва от амвона, докато дяконът бавно пристъпва по централната пътека и се зъби, а монетите се сипят от сребърния поднос за подаяния. Вайълет Макензи се хвърля върху него, двамата се вкопчват един в друг, падат на пътеката, хапят се и надават нечовешки крясъци. Другите енориаши се скупчват около тях и ръмжат като живо гни от зоопарка, когато им хвърлят храна. Езикът на преподобния Лоу се развързва и той изкрещява, обхванат от религиозен екстаз:
— Сатаната! Сатаната е навсякъде! Навсякъде. Навея…
Но това вече не е неговият глас, а животински рев и свеждайки поглед, гой вижда, че от ръкавите на черното му сако стърчат лапи.
В този момент се събужда.
„Било е само сън — казва си и се отпуска в леглото. — Слава Богу, било е само кошмарен сън!“
Ала когато настъпва утрото — утрото на Неделята на завръщането у дома, утрото след пълнолунието — и той влиза в църквата, вече не сънува — върху амвона е проснат изкорменият труп на разсилния Клайд Корлис. Метлата с дълга дръжка е захвърлена наблизо.
Против волята си преподобният Лестър Лоу осъзнава, че не сънува кошмар.
Изхълцва от ужас и надава пронизителен писък.
Пролетта отново е дошла, но тази година заедно с нея е дошъл и Звярът.
Юни
През тази нощ, която е най-кратката в годината, Алфи Нофлър, собственикът на „Хапни и си побъбри“ — единственото кафене в Таркърс Милс — се е захванал да почисти пластмасовия плот. Запретнал е ръкави, а татуировките по мускулестите му ръце сякаш танцуват. В момента няма нито един клиент и като привършва почистването, той замислено се взира през витрината и си спомня как е загубил девствеността си през една подобна нощ, когато въздухът бе изпълнен с аромата на ранното лято. Партньорката му Арлийн Макюн сега носи фамилното име Беси и е съпруга на преуспяващ млад адвокат от Бангор. Той още си спомня как грациозно се беше прехвърлила на задната седалка на колата му, спомня си уханието на нощта.
Вратата се отваря и лятото нахлува заедно с ярката лунна светлина.
Алфи си казва, че заведението е празно, защото хората се боят от Звяра, който уж броди при пълнолуние, но гой пет пари не дава за някакъв си върколак; не се страхува, защото тежи сто и десет килограма и мускулите му са заякнали от времето, когато е бил морски пехотинец; не е разтревожен, защото знае, че рано сутринта редовните клиенти ще цъфнат и ще си поръчат пържени яйца, понички и кафе. Казва си: „Ще изключа кафемашината, ще затворя по-рано, ще си взема шест бири от супермаркета и ще бъда в автокиното на време за втория филм“. Юни, юни, пълнолуние… чудесна нощ за автокино и за няколко бири. Чудесна нощ за припомняне на завоевания в миналото.
Тъкмо когато се готви да изключи кафемашината, вратата се отваря. Алфи примирено въздъхва и се обръща.
— Здрасти! Как си? — подхвърля дружелюбно, защото вижда един от редовните клиенти, който обаче винаги идва преди десет сутринта.
Новодошлият кимва, разменят по няколко думи.
— Ще пиеш ли кафе? — пита Алфи, докато клиентът се намества на високото столче до плота.
— Да, ако обичаш.
„Може би все пак ще стигна на време за втория филм — мисли си Алфи и се обръща, за да приготви кафето. — Този няма да остане дълго. Изглежда смазан от умора… или пък е пипнал някакъв вирус. Още има време да…“
Ужасът заличава мислите му. Като всичко останало в „Хапни и си побъбри“ кафемашината блести от чистота и в огледалната повърхност на корпуса от алпака той вижда отражение, което е едновременно невероятно и потресаващо. Човекът, когото вижда всеки ден, когото всички в Таркърс Милс виждат всеки ден, се преобразява. Лицето му се променя, разтича се, разтегля се. Памучната му риза се разширява… внезапно шевовете се разкъсват, а в главата на Алфи се върти една-едничка нелепа мисъл — че гледа любимото филмче на племенника си Рей „Невероятният великан“.