тръгваме с него заедно, всеки обаче самотен,
дано само някоя буря да не го разбие
и попътен вятър имаме, та по-бързо да стигнем.
„Виждам земя!“ някой се провиква,
надеждата в сърцата ни до небесата литва,
но отново разбираме, приятелю, стъпвайки в новия свят,
че пак сме тук, трезви, будни и ни мъчи махмурлукът познат…
Лудост
Слонът бавно влезе през вратата,
стоеше със наведена глава,
подадох му фъстък, облиза ми ръката,
домашната мишка му сипа чаша вода.
Тримата седнахме бързо на масата,
задръстена с купове празни листа,
първо ми обръснаха брадата,
после заговорихме за разни неща.
Обсъдихме живота, вселената и всичко останало,
с тях беше наистина интересно,
северното сияние навън бледорозово бе станало,
запяхме старите друидски песни.
След като привършихме дискусията,
изпаднали почти във транс,
решихме, че е време да закусим,
започна пак странния сутрешен танц.
Слона мишката изяде, пийна тоник Кинли,
след това пък аз закусих с него
и след снощния ни разговор, обзет от мисли,
си създадох мъничка вселена от кубчета лего.
Утре ще ходя на психиатър,
не знам защо, но мама иска,
ще му разправя за снощния малък театър,
а той ще ми даде от хапчетата против глисти.
Събуждам се потен. Дали полудявам?
Боли ме главата, хапчетата си гълтам,
пуша в леглото си без да ставам.
Не съм луд! Знам го! Но… защо всичко е жълто…
Лудост 2
Не мога да затворя очи, да сънувам,
защото така или иначе в сън аз живея,
затова сега ще полудея, но ще будувам
и старите друидски песни пак ще пея…
Звънва звънеца, отварям вратата,
а там стой рицар, облечен във броня
косата му — досущ златна позлата,
предизвиква ме той на двубой…
Но… чакай… та това е тя —
моята красива и мила любима,
кристалната си пантофка държи в ръка
и нашепва гальовно моето име…
Но аз я убих, припознах се,
след нея дойде цяла свита,
на колене бавно повлякох се,
защото бе дошла за ръката ми да пита…
Пак будя се. Отново съм потен,
отново запалвам и пуша цигара,
знам, че не съм луд, но защо глас нискочестотен,
нашепва ми — не забравяй за жълтото старо…
Лудост 3
Звънна звънецът, отворих вратата,
поканих гостите да заповядат,
извадих чашите, сипах водата,
казах им, че могат да сядат.
Тук бяхме страхотна компания —
Анубис, Озирис, Инана и Зевс,
Венера, Кали, Тот и Тинтия,
Исус, Мохамед, Буда и аз.
Поканил бях боговете на гости,
да пийнем, да поговорим за миг
и наистина — говорихме доста
и всеки придаде на казаното своя лик.
Подразни ме малко това, че говореха бавно,
обясняваха всичко като на малко дете,
с гласовете си силни, плътни и равни,
аз всичко разбирах, но почувствах се зле.
Сега вече знам всички истини,
сега мога мои светове да създавам и руша,
сега имам своите светкавични изстрели,
но май сега останах без душа.
Боговете си тръгнаха след мъничка свада,
всички ме гледаха злобно, на кръв,
всеки безмълвно кълнейки „във ада
да изгориш дано, безверник такъв!“
А аз подредих и си легнах в леглото,
заспах, засънувах прекрасен романс,
защото вече знаех какво са доброто и злото —
на едно и също нещо различен нюанс.
И ето, че будя се, мия се, имам главобол,
спомням си снощи и хапчета гълтам,
мисля си, че трябва да е от менте-алкохол,
но всичко наоколо остава си все тъй жълто…