Еди Маринов
Цикъл „Просъници“
Опиянение
Мили мои
елате в моя
малък
замък
да хапнем по залък,
да пием по глътка,
да пушим по дръпка
безсмъртие…
А утре
е вътре
в мечтите ни
в очите ни —
еднакво,
някакво —
същото с днес,
пълно с унес,
то ни плаши,
с видения страшни,
но дойде ли,
се питаме къде ли
остана туй утре вчерашно,
което така ни плашеше
далечно,
вечно,
неизбежно…
Тук сме сега
без значение до кога
сега сме тук
на всичко напук
пеем
пием
от граала с амброзия
и няма тука корозия,
атрофия,
ентропия,
само ние сме,
всеки се смее,
отпиваме от плътта,
усещаме вечността,
никой не пита какво,
има само една
тишина,
пустота,
самота,
красота,
вечност,
далечност —
опиянение…
Просъница ІІ
Кой
някой
тропа
хлопа
на вратата
в тъмнината
руши
троши
и моя покой нарушава?
Тя
нощта
покрива
от очите скрива
всичко
и мойте очички
затваря
взорът обаря
със студ ме обгаря
вратите
проходите
към моя
тоя
оня
свят
познат-непознат
затваря
отваря
върти
крещи
пак там попадам…
но там
ням
пак
срещу своя враг
заставам
смел оставам
а той
е също в покой
но
какво?
не може
да ме излъже
той
е мой
двойник
войник
със съдбата
с меч в ръката
сам
там
срещу море от мъки
сред радост и разлъка
мечът полага
и слага
безкрай
край
на всички тях…
а нима това е грях?
Просъница ІІІ
Там
ням
пак
възнак
стоя
кръжа
в простора
затвора
оргомен
но скромен
на мислите свои
спокойни
безбройни
нестройни
измъчващи
радост излъчващи
а плътта ми навън
извън
този мой сън
спокойно ме чака…
и ето
където
детето
среща
насреща
дядото
с тоягата
там
сам
аз оставам
и отново цял ставам
и дявола
впрегнал вола
на разума
опънал го като струна
и бога
в чертога
небесен и тесен
сърцето отнесъл
всичко това
без реална глава
преживявам
изживявам
и оживявам
а после ставам
и тука оставам
и само спомен бледен за там ми напомня…
Реален
индивидуален
почти трансцендентален
онзи свят
познат
но и недоопознат
искам
но не ми стиска
този тук
на гнъста му напук
на цялата простотия
на лайната до шия
на извратеността
на забързаността
на лъжа и измама
на зло и болка голяма
да убия
от него да се скрия
завинаги да го затрия
може би защото е грях?
или пък ме е страх?
Не знам…
Просъница ІV
Време
бреме
в грях
остарях
изгорях
избуях
помъдрях
със смях
без страх
превръщам се в прах…
Различен
безличен
нетипичен
обичан
мразен
в оргазъм
материален
нереален
грандиозен
помпозен
вечно засмян
пиян
със соковете на живота облян
в блян
неизживян
зъл и злобен
с глас злокобен
от Сатаната поробен
по път житейски пробен…
Вървях
живях
бях…
Но умрях…
Просъница V
Мрачен
пак плача
краката си влача
на път към палача
там скачам
главата откачам
и тя отскача
и продължава
да става
червена
с тяло необременена
сама
душа…
Това е път
отвъд
странността
реалността —
плен
в тлен…
край
рай
сив
но красив
омаен
но крайно нетраен
вечен
но не и човечен
и ад
с горещ шоколад
и филийки с мармалад…
нов свят —
нeпознат
това
е след смъртта —
дълбоко във вечността
остава тя —
незнам точно коя
не цялата
или черната или бялата
или добрата
или пък злата
или динамичната
или статичната
или крайната
или омайната
с огромната си паст
изпълнена със сласт
вече имаща цялата власт
част
от мойта душа —
затова
няма да умра…
а само ще се променя…
Просъница VІ
Бръм
гръм
буря
фурия
фучи
бучи
бръмчи
крещи
трещи
руши
троши
и без покой оставам…
Вън
гръм
тъма
зла