Еди Маринов
Цикъл „Сън и смърт“
Свят на съня
Отивам пак там —
в онзи свят сив, бледен, замъглен,
сънувам реалност красива, но после се будя,
отново за кратко съм ням,
усещам реалния свят в и около мен развален…
И нищо че там няма нещо,
което да видя наистина чисто,
по-чиста, по-непорочна е тази съновна вселена,
когато от там се завърна ми става горещо
и чувствам в главата си място, останало пусто…
Защо ли не мога аз вечно там да живея —
добър, от хора добри като мен заобиколен,
всичко желаещ и всичко имащ — велик, Бог,
но не — будя се и пак някоя и друг сълза ще пролея,
но въпреки всичко ще трябва да почна пак тук поредния ден…
Но все пак — дори и в тоз свят реален, студен,
живея с надежда, с голямо очакване всеки ден ново,
посрещам тук всичко, но от нищо на мен не ми пука,
че знам — идва вечер и там почва новия ден
и пак там се будя, живея — Човек завинаги и отново…
Един следобеден сън
Кой толкова късно на портите мои,
успявайки да ме изтръгне из на съня покоя,
побивайки в мен тръпки и всявайки в сърцето ми страх
да не бъда в тъмната доба осъден за някой мой грях,
почуква, тропа,
земята тресе,
вратата ще счупи…
Отварям и виждам я — старата, вечната, нея,
мислех, че никога при мен няма да дойде, питам я:
„Не мислиш ли че е малко е рано при мене да идваш“,
а тя в мен се взира — и казва „Време е ти при мене да идваш“.
Поглежда ме, пронизва ме,
от високо,
тя и аз — бездушно се гледаме…
Казва ми та тогава с гласа си дълбок,
пронизващ, проникващ в костите ми като отровен смок,
със всяка дума частица от мене бавно замира
и едно гадно чувство не ще да ме остави на мира:
„Почивай, умри“,
това тя ми казва,
„дълбоко заровен и забравен бъди“…
Поглеждам я пак и знам, че истината казва,
противно на свойта природа капчица страх не показвам,
от костите и черепа бели, наметалото черно и косата остра,
„Добре, ще умра щом трябва“, отвръщам й просто.
Будя се в душната стая, в леглото си — потен,
значи само сън е било,
но още звучи в мен гласът й нискочестотен…
Сън или наяве
Сън или наяве?
Наяве или сън?
Дали тук, в този свят оставам?
Или пък излизам някъде навън?
Виждам нещата там толкова ясни —
чисти, кристални, прекрасни
и сякаш част от времето наистина прекарвам там —
в онзи друг, нов, различен свят голям.
Понякога пък тук всичко е толкова сиво —
зло, безпощадно, измамно, мъгливо
и този свят за мене се губи,
сякаш истинската реалност е просто заблуда.
Разбирам — сънят си е сън, животът — живот,
разбирам, че всичко на моето съзнание е плод,
но границата винаги е толкоз тънка —
сякаш в този свят наистина от онзи има брънка…
Сън или наяве?
Наяве или сън?
Дали тук, в този свят оставам?
Или пък излизам някъде навън?
В гроба
Черна светлина свети над мен,
нощта нощува в белия ден,
невидим взор постоянно ме гледа,
ярките образи около мен са всъщност толкова бледи…
От празното шише отпивам,
нанякъде вървя, но никъде не стигам,
в ръката ми догаря незапалена цигара,
а младостта в очите ми е всъщност толкоз стара…
Всеки ден живея, но и по малко умирам,
вървя все напред, но все нещо ме спира,
камък нагоре все бутам, но той все надолу пада,
през очите ми далечен хоризонт, но всъщност има преграда…
Това са все весвързаности, присъщи на мойта природа —
роден човек, живеейки оставам презряна нерода,
дали ще падне проклятието, тази прокоба?
Или ще намеря свойто спокойствие чак в гроба…
Не боли
Слизам надолу по някаква стълба,
не защото го искам — някой ме дърпа.
Черна тежка врата очаква ме долу,
трябва да се понапъна, за да я отворя…
От нея ме гледат фигури-гротески —
изродени лица, измъчени, но някак детски,
обзема ме страх и тръгвам обратон нагоре —
стигам края на стълбата, но капакът е затворен…
Поемам пак отчаян надолу —
явно ще се задуша или ще трябва да отворя,
а какво ли ме чака отвъд — треперя,
сигурно най-сетне желаната смърт ще намеря…
Очаквайки ада, отварям вратата,
отвътре изгрява звезда и потъвам в светлината,
топлина, но не от адски казам, ме сгрява,
всички желания отведнъж реалност стават…
Преставам да бъда човек, оставам просто дете —