с добро, чисто, непорочно сърце,
със сини, обичащи, невинни очи —
това значи следва живота… е, не боли…
На нея
Има нещо непознато тук,
в празната позната стая,
сам съм, няма нито звук,
а се чувствам някак замаян,
върша всичко някак напук,
но не му се вижда още края…
Всеки детайл ми е кристално ясен,
всяка малка точка — позната,
запявам си текста на старата песен,
от страх заключвам вратата,
но затворен в света си чудесен,
има нещо, което ми мъчи душата…
Нова мисъл, ново чувство, нова идея?
Или нечие чуждо прозрачно присъствие?
Някакъв огън в студената стая тлее,
нов товар на гърба ми, заедно с кръста,
обръщам и я поглеждам в очите — Нея,
събуждам се… но на шест стъпки в пръстта…
Заспах
Бях уморен и заспах,
бързо пренесох се там,
родих се, поживях и умрях,
намерих пътя към своя храм.
Видях края на вечността,
прозрях разликата между доброто и злото,
открих душевното в тленността,
пресметнах безкрайността в едното.
Но… после пак тук се събудих
и пак тук нероден заживях,
над своята църква усърдно се трудих,
но изморих се… и отново заспах…
Кошмар
Безумната песен кънти ми в ушите,
очите ми виждат кървав брутален мираж,
наоколо — вездесъщата смрад на убито,
вкусът на мухъл съпътства този мъртъв пейзаж.
Протягам ръце в мъглата от пепел,
издигам ги, хващам главата си с тях,
искам да се изтегля сам, но съм залепнал
в този сън тъжен, изтъкан от страх.
Не мога да стана, не мога да мръдна,
не мога дори към небето да вдигна очи,
пространството крещи, времето тече мудно,
болка изгаря плътта, а сърцето кърви.
Страдам че тук съм, че сам съм останал,
във този измислен от мене кошмар,
светът и всички хора тук ме забравиха.
Търся смъртта… Сега тя е най-скъпият дар.
Вече е късно
Вървя и достигам до черна река,
отпивам — веднага изпадам в забрава,
подавам сребърниците си в сивата стара ръка,
но вече е късно — започвам да плавам.
Минаваме много красиви земи,
аз ги познавам, в тях съм битувал,
дори виждам световете от мойте мечти,
но вече е късно — блянът не струва.
И все по-нататък лодкарят гребе,
аз виждам познати лица на брега,
те всички са мои, а аз съм дете,
но вече е късно — дори за тъга.
В един момент угасва всеки светлик,
лодката спира, аз слизам на брега,
чувствам се истински, живея за миг,
но вече е късно — принадлежа на смъртта.
В съня се живее
Очите гледат, но нещо не виждат,
ушите слушат, не чуват и звук,
ръцете докоснати не могат да бъдат.
В съня се живее, умира се тук.
Малко детенце с очи, пълни с мъдрост,
ходи във въздуха, май че напук
на майка си, млада във своята старост.
В съня се живее, умира се тук.
Човек със криле плува в реката,
наковалнята удря по стария чук,
ковачът копае си дупка в главата.
В съня се живее, умира се тук.
Боли ме главата, сутрин приятна,
съзнание трезво със лек махмурлук,
очите ми виждат окръжности златни.
В съня се живее, умира се тук.
Сън
Тичах, вървях, лазих… до края.
Търсих го, безуспешно… рая.
Мъчих се, опитвах… в безкрая.
И винаги тук оставах… в бялата стая.
Спомен от болка, тръпка омайна,
Думи безвечни, вечна потайност,
Болка убиваща, сън за реалност,
Мощ обезсилена, всеизвестна тайна.
Аз мисля, аз съм, съществувам,
Има ме, в сънищата си мечти рисувам,
Създавам и руша безстрастно,
Там съм божеството всевластно.
И тъй, аз Бог съм, аз съм безкрая,
Аз съм началото, средата и края,
Търсих го, успешно… леглото в бялата стая…
И спя, сънувам, мечтая… във рая.
Цветове
В синьо забравен, припомням си дните,
когато в червено блестеше света,
с чувство черно-бяло, безлично, размито,
оранжево мисля и сиво кървя.
Любов бежова забравих как в сърцето гори,
безжизнени в охра остават мечтите,
от страхове графитени и омраза в каки
по електриково-син начин убити.
Пропадам пак днес в лилавата бездна,
със синя земя и кафяво небе,
във пурпур тъгувам — така е най-лесно
да стана отново безцветен — дете.
Кръговрат
Умрях… събуждам се — навън е ден —