отпивам бавно от студения му звук…
Оставам в част от стария пейзаж онагледен
и бавно оцветявам се, за да остана тук.
Застивам… виждам се — не съм на място —
крещя във сиво в този цветен дим…
Изпъквам весело в мъглата тясна
и нежно махам пластовете грим.
Поглеждам… мисля го –белее се таванът —
умира тъжно и безкрайно в свойта самота…
А аз отделям се от него, кукла ставам,
смутено почвам по земята да летя.
Живях… приспивам се със плесенясали мечти —
изхвърлям ги в боклука, празнота откривам…
Тук остра светлина остава само да бучи,
а аз обезцветявам се отново… и умирам…
Къща
Синьо небе с болнав вид,
вятърът духа и отмива мъглата,
сив е градът, в своя смок свит,
белезникава и слаба — светлината.
Пейзажът — прекрасен, хората — сиви,
това буди в мен странно настроение,
обземат ме безлики апатични мисли,
за верните отговори ме мъчат съмнения.
Въпроси задавам, но ехото само
все нови и нови загадки ми връща,
мога да се облегна само на своето рамо,
да продължа да строя своята къща.
А тя е красива, пъстра, различна —
замък прекрасен от мрамор и злато,
в нея и аз вече не се чувствам безличен,
в нея знам кой съм, познавам мечтата.
Но вятърът духва, небето — пак синьо
и облакът вече го няма — избяга,
от замъка остана само чувството в мене —
блянът го има… но не тук и сега…