Ето го — вижте Човека,
господар на този свят навеки
и той си има мечта неосъществима,
да е свръх себе си, Бог да е неговото име.
В преследването на стремежите си прекрасни,
дали обаче е наясно,
че постигне ли това, което иска,
ще спре да бъде Човек — а дали му стиска…
P.S. Ето — оптимистично човека ви нарисувах
и въпреки че само се преструвах,
знам че тези неща в него наистина ги има,
за мене обаче те са мъгливи, далечни и необозрими…
Ябълка
Казал е веднъж човекът,
че ябълката е като света,
с човешкото сърце се би сравнила…
И истина е то — навеки.
отвън е толкоз алена. Вътрешността
разкрива червея в сърцевината гнила…
Прекрасна, лъскава, красива.
Захапеш ли я си открил,
Че вътрешно човекът също е изгнил…
Миг
Времето около мене спира,
пространството в един момент замира,
няма вече Добро и Зло, Светлина и Мрак —
те остават само в ума ми — Човек съм все пак.
Вселената спира да умира,
но мислите в главата ми не ме оставят на мира
няма движение, няма предмети, няма хора,
сам съм останал на целия космос в простора.
Започвам бавно в таз бяла стая да полудявам,
с ума си светове руша и създавам,
аз съм Отец, Син и Дух в тази вселена,
аз определям как тече в нея цялото време.
Създавам също и хора различни —
с тях общувам, тях мразя и обичам,
няма обаче тук нищо истинско, реално,
лъжа е всичко, плод на съзнание болно.
Това се случва с всеки — само за миг,
всичко изчезва, ти се чувстваш велик,
създаваш, рушиш, ти си всесилен,
но скоро разбираш измамата, че си обикновен.
И въпреки всичко във тази реалност,
в която ти си си ти, лишен от трансценденталност,
ти пак създаваш, обичаш, мразиш, рушиш,
но истински и истинската си съдба градиш.
Защото тук ти си Човек — с въображение голямо,
защото тук си добър и лош, обичащ и мразещ, Бог и Дявол,
но друг като тебе тук няма…
Сливане
Всичко е някакси цяло,
сякаш бог лял е с калъп —
смело сърце в изнурено тяло,
мимолетно спокойствие по вечния път.
Всичко е следобеден сън,
всичко е пролетна песен,
всичко е полет навън,
всичко накрая покрива се с плесен.
Едно и също — всичко се повтаря,
ражда се, живее и после умира,
сякаш съдбата своя урок преговаря.
А аз с ума си го сливам…
Бог
Чух последния зов на последната птица,
заглъхващ във далечината,
видях последния светлик на последната искрица,
губещ се пред мен в мъглата.
Всичко застива, всичко умира,
дори и времето сякаш поспира,
всичко е мъгла, всичко е сиво,
но дори и така остава красиво.
А аз съм сам — един останал накрая,
аз съм тоя, дето отваря вратите на ада и рая,
аз съм човек, макар вече без тяло,
аз съм тоя, който поставя ново начало…
Борба
Стомана дълбоко в гърдите напира
И огън лудешки отвътре раздира,
Стотици иглички в ръцете се впиват,
В главата ти всичките болки се сливат.
Образа дълбока държиш във ръката,
Облякъл си дрипи и броня от мисли,
В студени пристрастия обул си краката,
А най-отгоре си сложил корона от писък.
Небето те дърпа, земята е хала,
Градът те напада, природата в сив бетон е заспала,
Но ти продължаваш, вечно се бориш.
Нали все пак си човек — какво друго можеш да сториш?