— Шефът идва.
Лимузината продължи по трилентовата кръгла алея на извънградския клуб на Конгреса, подмина тенискортовете от лявата страна, от които я проследиха с поглед няколко от съпругите на конгресмени, и спря пред верандата на клубната сграда.
Елмър Хоскинс, един от авангарда му, се приближи до колата и отвори задната врата.
— Денят изглежда чудесен за голф, господин президент.
— Нямаше да играя по-лошо, дори да имаше сняг — отвърна с усмивка президентът.
— Така ми се ще да смъкна резултата си с няколко точки под осемдесетте.
— Аз също — отвърна президентът и последва Хоскинс покрай съблекалните и специализирания голф магазин. — Откакто поех Овалния кабинет, завършвам игрите с пет удара по-малко.
— Пак добре за човек, който играе веднъж седмично.
— Както и факта, че става все по-трудно да се съсредоточавам върху играта.
Учителят по голф ги посрещна и се ръкува.
— Реджи е приготвил стиковете ви и ви чака на първата площадка.
Президентът кимна и всички се качиха в голф кара, който потегли по пътеката, завиваща покрай голямо изкуствено езеро, за да стигне до най-дългото игрище за голф в страната. Реджи Салазар, нисък и як човек от латиноамерикански произход, седеше облегнат на огромна кожена торба, пълна със стикове, които стигаха до гърдите му.
Външният вид на Салазар мамеше. Досущ като дребните магарета от Андите той можеше да носи двайсет и пет килограмова торба със стикове с железни глави до осемнайсетте дупки, без да се задъха или изпоти. Бил само на тринайсет години, когато нарамил на гръб болната си майка и тригодишната си сестричка и изминал така близо петдесет километра до Сан Диего, прекосявайки границата с Калифорния. След като през 1985 година бе дадена амнистия за незаконно пребиваващите чужденци, той започнал да работи на игрищата за голф. На един турнир за професионалисти се изявил като най-добрият помощник на играчите. Имаше дарба да усеща ритъма на терена, караше го едва ли не да му подсказва и беше несравним в подбирането на точния стик за някой по-труден удар. Освен това Салазар беше съобразителен и с чувство за хумор — току подмяташе разни поговорки, нещо, на което би завидял и самият Кейси Стенджъл4. Президентът го бе поканил на един конгресен турнир преди пет години и оттогава те станаха добри приятели.
Салазар винаги се обличаше като полски работник — с дочени панталони, карирана риза, войнишки ботуши и фермерска широкопола шапка. Това облекло бе станало негова търговска марка.
— Saludos, господин президент! — поздрави го той на пограничния „английски“ език и тъмнокафявите му очи заблестяха. — Как искате, пеша ли да вървим, или да се качим на голф кара?
Президентът стисна ръката на Салазар.
— Предпочитам да се поразтъпча малко, така че, дай първо да повървим, а до деветата дупка може да идем с голф кара.
Той замахна и с кос удар запрати високо топката, която след 180 метра тупна на земята, търкулна се и спря близо до границата с окосена част на игрището. В мига, в който направи началния удар, проблемите, свързани с управлението на страната се изпариха и умът му започна да обмисля следващия удар.
Той игра мълчаливо, докато събра необходимия за добрия играч среден брой удара. След това се отпусна и подаде стика си на Салазар.
— Е, Реджи, имаш ли някакви идеи как да се оправя с Капитолийския хълм?
— Много са черните мравки там — каза Салазар и разтегли устни в усмивка.
— Черни мравки ли?
— Ами всички носят тъмни костюми и се щурат насам-натам. Не правят нищо друго, освен да трупат пари и да дърдорят. Ако ме питат, бих издал закон, според който конгресмените да се събират веднъж в годината. Така ще причиняват по-малко беди.
Президентът се разсмя.
— Сигурен съм, че поне двеста милиона гласоподаватели биха приветствали идеята ти.
Те продължиха по игрището, следвани дискретно от двама агенти от тайните служби в голф кара, докато най-малко десетина други оглеждаха зорко терена наоколо.