— След като изучихме снимките, направени от сондите на лунния изкуствен спътник и мисиите на „Аполо“, открихме гейзер от пара, излизащ от вулканичен район в южното полукълбо на луната. След по-задълбочени проучвания се оказа, че това е огромна пещера — съвършено скривалище за разположение на първоначалните инсталации.
— Казахте, че там имало десет души.
— Да.
— На ротационен принцип ли, на смени ли?
— Не, никакъв ротационен принцип.
— Божичко! Значи първоначалният екип, който е сглобил лунното превозно средство, е в космоса от шест години?!
— Точно така — потвърди Джо. — Един умря, а нови седем души бяха изстреляни, след като базата бе разширена, за да поеме още хора.
— Ами семействата им?
— Всички са ергени. Всички са запознати и са приели трудностите и рисковете.
— Казахте, че аз съм вторият президент, който научава за проекта.
— Така е.
— Но това, че не разрешавате на държавния глава на нацията да участва в проекта, е обида към институцията.
Тъмносините очи на Джо станаха още по-тъмни, той загледа президента с неприкрита злоба.
— Президентите са политически хищници. Броят на гласоподавателите става по-ценен от съкровище. Никсън може би е използвал колонията Джърси като димна завеса, за да се избави от аферата Уотъргейт. Картър също, с провала с иранските заложници. А Рейгън — да затвърди образа си, докато властва над руснаците. Но още по-жалка е мисълта какво би направил Конгресът с проекта. Партизанската му политика, която би се наложила когато започнат разгорещени безсмислени дебати за това дали не е по-добре парите да се изразходват за отбраната, или за изхранването на бедните. Аз обичам страната си, господин президент, и се считам за по-голям патриот от повечето хора, но вече нямам вяра в правителството.
— Но вие харчите парите от данъците на хората.
— Те ще бъдат върнати с лихви от резултатите от научните постижения. Не забравяйте обаче, че половината от парите са дадени от частни лица и техните корпорации, и то без никакъв помисъл за печалба или лична облага. Министерството на отбраната и космическите институти не могат да се похвалят с подобно нещо.
Президентът не възрази. Постави безмълвно топката на площадката и я запрати към осемнайсетата зеленина.
— Щом нямате вяра в президентите — рече той с горчивина в гласа, — защо паднахте от небето, за да съобщите всичко това именно на мен?
— Може да възникнат проблеми. — Джо извади една снимка от папката и му я подаде. — Чрез нашата връзка получих снимка, направена тайно от самолет на Военновъздушните сили, извършващ разузнавателни полети над Куба.
Президентът сметна за по-разумно да не пита Джо как е попаднала снимката в ръцете му.
— И какво трябва да гледам?
— Моля да изучите района над северното крайбрежие на острова и под флоридските Кий Уест.
Президентът извади очила за четене от джоба на ризата си и се вгледа в снимката.
— Прилича ми на въздушния балон на „Гудиър“.
— Не, това е „Проспъртиър“, стар дирижабъл, собственост на Реймънд Лебарон.
— Но той не изчезна ли преди две седмици над Карибско море?
— По-точно, преди десет дни, заедно с дирижабъла и другите двама от екипажа.
— Значи снимката е правени преди изчезването на Лебарон.
— Не, филмът е свален от самолета само преди осем часа.
— В такъв случай Лебарон е жив.
— Ще ми се да вярвам, но всички опити за радиовръзка с „Проспъртиър“ са безрезултатни.
— Какво общо има Лебарон с колонията Джърси?
— Беше член на „тайното ядро“.
Президентът се наклони към него.
— А вие, Джо, да не би да сте един от първите деветима, съставили проекта?
Джо не отговори. И не беше нужно. Президентът, вперил поглед в него, не се усъмни в отговора. Със задоволство се облегна назад и се отпусна.
— Добре тогава, какъв ви е проблемът?
— След десет дни руснаците ще изкарат от хамбара най-новата си самоходна пускова установка и ще я изстрелят в космоса с десантен лунен кораб, който е шест пъти по-голям и по-тежък от управляемия от човек модул, използван от астронавтите от програмата „Аполо“. Знаете подробностите от разузнавателните сводки на ЦРУ.
— Да, държаха ме в течение за мисиите до луната — не отрече президентът.