Нов пламък и облаци дим изригнаха от покривите на складовите постройки. Морските пехотинци напускаха като обезумели превозните средства и побягваха да спасят живота си от тази клада. Неколцина бяха подтикнати към действие и започнаха да стрелят в тъмнината към всичко, което смътно наподобяваше на човешка фигура. Накъсаната стрелба се смеси със звука от счупени стъкла, когато бяха взривени и прозорците на складовете.
Малката група от шестима бойци на Кларк поддържаше огъня. Няколкото куршума в тяхна посока изсвистяха над главите им. Те преустановиха стрелбата, когато Кларк се втурна сред пълната бъркотия и зад прикритието на кубинската си униформа започна да ругае на руски и да издава заповеди за престрояване и нападение на пристана.
— Строй се! Строй се! — викаше той възбуден. — Те се разбягват. Хайде, действайте, да ви вземат дяволите, преди да са избягали тия предатели!
Но изведнъж млъкна — беше се озовал лице с лице срещу Болчев. Съветският майор отвори уста от пълно изумление, но преди да я затвори отново, Кларк го хвана за ръката и го блъсна във водата. За щастие в неразборията никой не обърна внимание на това.
— След мен! — провикна се Кларк и затича към дока, който минаваше между два склада.
Един по един или на групи от по четирима-петима съветските морски пехотинци се втурнаха след него, като с добре обучени движения приклякаха или лъкатушеха по кея, без да спират масирания огън, докато напредваха.
Те като че ли превъзмогнаха парализиращия шок на изненадата и бяха решени да отмъстят на невидимия враг, без да знаят, че бягат от един кошмар, за да се натъкнат на друг. Никой не се усъмни в заповедите на Кларк. След като го нямаше командирът да им нареди друго, подофицерът призова подчинените си да следват офицера в кубинска униформа, който водеше атаката.
Когато морските пехотинци стигнаха до складовете, Кларк се просна на земята като прострелян. Това беше сигнал за хората му да открият огън. Руснаците бяха обстрелвани от всички страни. Мнозина биваха посечени на мига. Те представляваха лесни мишени, както се очертаваха на фона на превърнатите в горяща клада товарни автомобили. Онези, които се избавяха от ръката на смъртта, откриваха огън. Насеченият звук на изстрелваните куршуми, забиващи се в дървените стени и човешка плът, беше оглушителен, а онези, които пропускаха целта или рикошираха, прорязваха със свистене нощта.
Кларк се търкулна с всичка сила към капака на един сандък, но бе улучен в бедрото и миг след това друг куршум мина през двете му китки.
Макар и тежко ранени, съветските пехотинци започнаха да отстъпват. Те направиха безплоден опит да се измъкнат от района на доковете и да стигнат до прикритието на бетонната стена, която минаваше покрай главния булевард, но двама от хората на Кларк откриха огън и им пресякоха пътя.
Кларк лежеше зад сандъка, от разкъсаните му вени шуртеше кръв. Животът му изтичаше, но той не беше в състояние да го задържи. Ръцете му висяха като счупени клони, пръстите му бяха станали безчувствени. Пред очите му вече причерняваше, когато той се примъкна до края на кея и се загледа в залива.
Последната гледка, която видяха очите му, беше очертанията на два товарни кораба на фона на отсрещния бряг. Те се измъкваха от доковете и се обръщаха към входа на пристанището.
71.
Докато на пристана битката се разгаряше, малкият „Писто“ взе на буксир „Озеро Зайсан“ и започна да го тегли отначало с кърмата напред. С огромно усилие грамадното единично витло се заби дълбоко в мазната вода и я разбърка като вряща пяна.
20 000-тонният морски съд започна да се движи и докато се плъзгаше към открито море, по сливащия се с тъмнината корпус заиграха отраженията на огнените пламъци. След като излезе от доковете, Джак направи широк завой от 180 градуса и започна да върти кораба с муниции, докато носът му застана с лице към входа на пристанището. Тогава влекалното въже бе освободено и издърпано с лебедка.
В кормилната рубка на „Ейми Бигълоу“ Пит сграбчи кормилото и се надяваше намерението му да се осъществи. Така се беше напрегнал, че не смееше дори да диша. Здраво вързаното носово въже започна да се изпъва и скърца от огромния напън, на който бе подложено от движещия се на заден ход плавателен съд, но упорито отказваше да се скъса. Като куче, дърпащо се на каишката си, „Ейми Бигълоу“ заби леко нос във водата, което увеличи още повече напъна. Въжето остана непокътнато, но болардът бе изтръгнат от основата си с острия звук на разцепващо се дърво.