Почти полудял от гняв, Борчев залъкатуши между жертвите и както ги оглеждаше, разпозна тялото на Кларк. Обърна агента на ЦРУ по гръб и се вгледа в безвзорните му очи.
— Кой си ти? — попита ненужно той. — За кого работиш?
Отговорите си бяха отишли заедно с Кларк.
Борчев хвана отпуснатото тяло за колана и го завлачи до края на дока, след което го изрита във водата.
— Да видим сега дали ще ти хареса! — изкрещя той като обезумял.
После тръгна безцелно между труповете. Минаха десетина минути, преди да дойде на себе си. И тогава съзна, че трябва да докладва на Великов. Единственият предавател, с който бе дошъл, се беше разтопил в челния камион и той хукна да обикаля пристана, за да открие телефон.
На една от постройките видя табела, обозначаваща стая за почивка и забавление на докерите. Блъсна я два-три пъти с рамо и я отвори. Напипа на стената ключа за осветлението и запали лампата. Помещението беше обзаведено със стари зацапани дивани. Върху няколко маси имаше шахматни дъски и игри на домино. В дъното се виждаше хладилник. На едната стена висяха постери с ликовете на Кастро, Че Гевара, който с надменен израз пушеше пура, и на Ленин със сериозен израз.
Борчев влезе в съседния кабинет и се втурна право към телефона на бюрото. След няколко безуспешни опита да набере номера, се свърза с телефонистката, изливайки ругатни по адрес на неефикасната кубинска телефонна система.
Когато най-накрая успя да се свърже със съветското посолство, облаците над източните хълмове вече оранжевееха и воят на сирените на противопожарните автомобили огласяше пространството над пристана.
Капитан Мануел Пинон стоеше на крилото на командния мостик на руската фрегата, клас Рига, и гледаше през бинокъл. Първият му офицер го бе събудил веднага след като в пристанищния район бе започнало сражението и пожарът. Той почти нищо не виждаше, тъй като плавателният му съд беше пуснал котва край военноморския док, намиращ се точно в края на водния канал и зданията пречеха на видимостта му.
— Не трябва ли да проверим какво е станало? — попита първият офицер.
— Полицията и пожарникарите ще разберат — отвърна Пинон.
— Намирисва на стрелба.
— По-вероятно пожар в някой склад е възпламенил военни боеприпаси. Най-добре да стоим настрана от противопожарния катер. — Той му подаде бинокъла. — Ти продължи да наблюдаваш, аз отивам пак да си легна.
Пинон вече наближаваше каютата си, когато първият му офицер го настигна тичешком в коридора.
— Сър, не е лошо да се върнете на мостика. Два кораба правят опит да напуснат пристанището.
— Без разрешение?
— Да, сър.
— Да не би просто да се изместват другаде?
Първият офицер поклати глава.
— Посоката им на движение ги извежда към главния канал.
Пинон измърмори кисело.
— Боговете се противопоставят на съня ми.
— Истинският комунист не вярва в богове — изсмя се саркастично първият офицер.
— Опитай се да убедиш в това белокосата ми майка.
Прозявайки се, Пинон се върна на командния мостик и се вгледа през леката мъгла на ранното утро. Два кораба на буксир бяха на път да влязат в канала, отвеждащ към открито море.
— Какво, по дяволите… — Пинон пренагласи фокуса на бинокъла. — Не се вижда никакво знаме, никакви навигационни светлини, никакъв наблюдателен пост на мостика…
— Нито пък отговарят на запитванията ни чрез радиосигналите за намерението им. Като че ли искат да се измъкнат тайно.
— Измет от контрареволюционери, които се опитват да се доберат до Съединените щати — изсумтя презрително Пинон. — Ами да, това е. Друго обяснение няма.
— Да дам ли заповед да отплуваме натам?
— Да, и то веднага. Ще минем пред тях и ще пресечем пътя им.
Още докато говореше Пинон, първият офицер се пресегна и натисна бутона за сирената, която вдигна на крак целия екипаж.
Десет минути по-късно трийсетгодишният плавателен съд, изваден от употреба от руските военноморски сили, след като бе заменен с по-нов и модифициран клас фрегата, потегли напречно на канала. Стомилиметровите му оръдия бяха обърнати и насочени право в бързо приближаващите се кораби фантоми.