В два часа следобед първият тежкотоварен самолет на американските военновъздушни сили кацна на международното летище на Хавана. Малко по-късно той бе последван от непрекъснат поток от самолети. Фидел Кастро лично посрещаше лекарите и медицинските сестри доброволци, като преди това се бе погрижил кубинските комитети за подпомагане при бедствия да са налице, за да получат помощите и да съдействат на пристигналите американци.
В късния следобед от задимения хоризонт се зададоха кораби на бреговата охрана и на противопожарната служба от пристанището на Маями. Булдозери, тежки съоръжения и специалисти по нефтени пожари от Тексас нахлуха между горящите развалини на пристанището и без да губят време, започнаха да щурмуват пламъците.
Независимо от дотогавашните си политически различия, Съединените щати и Куба се обединиха покрай случая и американци и кубинци дружно полагаха усилия по спешните медицински и възстановителни работи.
Късно следобед от реактивния самолет на НЮМА слязоха адмирал Сандекър и Ал Джордино. Двамата веднага се качиха на един товарен камион, натоварен със спално бельо и военни походни легла, и бяха закарани до един автомобилен гараж, откъдето Джордино взе един изоставен фиат.
Докато наближаваха гигантския облак дим и бушуващото огнено море, изкуственият залез от пламъците багреше лицата им в червено през предното стъкло.
След като близо половин час лъкатушеха из града, упътвани от полицаи, за да избегнат излишните заобикаляния и затрупаните от разрушението улици, най-накрая стигнаха до швейцарското посолство.
— Спукана ни е работата — измърмори Сандекър, като видя руините на сградите и отломките, разхвърляни по широкия булевард „Малекон“.
Джордино тъжно кимна с глава.
— Може би никога няма да го намерим.
— И все пак сме му задължени и трябва да опитаме.
— Да — въздъхна тежко Джордино, — и то много сме задължени на Дърк.
Те свърнаха към порутената сграда и влязоха през портала, където им бе обяснено как да стигнат до свързочния пункт на Секцията със специални интереси.
Пунктът беше препълнен с нови кореспонденти, които чакаха реда си, за да предадат съобщенията си за бедствието. Сандекър си проби път навътре и зърна един едър мъж, който диктуваше на един радист. След като го изчака да свърши, Сандекър го потупа по рамото.
— Вие ли сте Айра Хейгън?
— Да, аз съм. — Дрезгавият му глас съответстваше на бръчките от умора на лицето му.
— Така си и помислих. Президентът ми описа подробно как изглеждате.
Хейгън потупа заобления си корем и се насили да се усмихне.
— Не е трудно да бъда различен сред тълпата. — След това замълча и изгледа особено Сандекър. — Споменахте президента…
— Срещнах се с него преди четири часа в Белия дом. Казвам се Джеймс Сандекър, а това е Ал Джордино. Ние сме от НЮМА.
— О, да, адмирале, знам ви по име. С какво мога да ви услужа?
— Ние сме приятели на Дърк Пит и Джеси Лебарон.
Хейгън затвори за миг очи, после погледна Сандекър.
— Госпожа Лебарон е голяма жена! Като се изключат няколко порязвания и натъртвания, тя се отърва от експлозията невредима. В момента помага в спешната болница за деца, настанена в старата катедрала. Но ако търсите Пит, със съжаление трябва да ви кажа, че си губите времето. Той беше на щурвала на „Ейми Бигълоу“, когато корабът избухна.
Джордино веднага почувства пробождане в сърцето.
— Няма ли никаква вероятност да е успял да се спаси?
— От хората, които отблъснаха руснаците на доковете, докато корабите плаваха към морето, оцеляха само двама. От екипажите на борда на корабите и влекача няма никаква следа. Дори и да не са загинали от взривовете, положително са се удавили от приливната вълна.
Джордино сви ръце в юмруци от безсилие. След това се обърна, за да даде воля на сълзите си, без да го видят.