Сандекър заклати скръбно глава.
— Искаме да проверим в болниците.
— Без да ви звучи безсърдечно, адмирале, по-добре търсете в моргите.
— Ще проверим и там.
— Тогава ще помоля швейцарците да ви издадат дипломатически пропуски, за да се придвижвате свободно в града.
— Благодаря ви.
Хейгън изгледа и двамата мъже със съчувствие.
— Ако това може да ви утеши, ще ви кажа, че вашият приятел Пит спаси стотици хиляди хора.
По лицето на Сандекър се изписа израз на гордост.
— Ако познавахте добре Дърк Пит, господин Хейгън, нямаше да очаквате нещо по-малко.
77.
Сандекър и Джордино започнаха да търсят Пит в болниците без особен оптимизъм. Налагаше се да прескачат безброй ранени, които лежаха на пода поради липса на свободни легла. Медицински сестри правеха каквото можеха, за да им помогнат, докато екипи от изтощени лекари се бореха за живота на тежко ранените в операционните помещения. Десетки пъти двамата прекъсваха обиколката си, за да помогнат в пренасянето на пълни носилки.
Не намериха Пит сред живите.
Продължиха да търсят в импровизираните морги, пред някои от които чакаха камиони, пъпни с трупове, по четири, по пет реда един върху друг. Малка група от балсаматори работеше трескаво, за да предпази избухването на епидемии. Мъртвите лежаха навсякъде като дървени трупи, с открити лица и празни погледи, насочени към тавана. Много от тях бяха толкова обгорени и осакатени, че беше невъзможно да се разпознаят и затова биваха погребвани церемониално в масов гроб в гробището „Колон“.
Санитар в една от моргите им показа тленните останки на мъж, за когото имало сведения, че бил изхвърлен от морето. Не беше Пит и те не можаха да установят, че това е Мани, защото не го познаваха.
Ранното утринно слънце изгря над опустошения град. Все повече ранени биваха откривани и откарвани в болниците, все повече трупове — в моргите. Военни отряди с байонети кръстосваха улиците, за да предотвратяват плячкосване на домове и обществени сгради. На пристанището пламъците продължаваха да бушуват, но огнеборците вече ги овладяваха. Огромният черен облак все още висеше над града. Според съобщенията на въздушните пилоти източният вятър го носел към Мексико сити.
Потиснати от гледките, на които бяха станали свидетели през нощта, Сандекър и Джордино с облекчение посрещнаха новия ден. Те продължиха с колата, но на три пресечки от Площада на катедралата затрупана от разрушенията улица блокира пътя им. Тръгнаха пеша за временната детска болница, за да потърсят Джеси.
Завариха я да утешава едно малко момиченце, което плачеше, докато лекарят гипсираше тънкото му кафяво краче. Джеси вдигна поглед към приближаващите се Сандекър и Джордино. Очите й несъзнателно се разшириха, но изтощеното й съзнание не ги разпозна.
— Джеси — заговори тихо адмиралът, — аз съм Джим Сандекър, това е Ал Джордино.
Едва след секунди думите му проникнаха в съзнанието й.
— Адмирале! Ал! О, слава богу, че дойдохте! — Тя прошепна нещо в ухото на момиченцето, после стана и прегръщайки и двамата едновременно, заплака неудържимо.
Докторът кимна на Сандекър.
— Тя работи като вол по двайсет и четири часа непрекъснато. Не е лошо да я откъснете за момент оттук, за да си поеме дъх.
Двамата мъже я хванаха за ръка и я изведоха навън. После внимателно я настаниха да седне на едно от стъпалата пред катедралата.
Джордино седна по-долу с лице към нея и я огледа. Тя все още беше облечена в бойната униформа. Сега камуфлажните шарки бяха покрити с петна от кръв. Косата й беше влажна от пот, разчорлена, очите й — зачервени от проникващия навсякъде дим.
— Толкова се радвам, че ме открихте — заговори тя най-сетне. — Сега ли пристигате?
— Снощи — отвърна Джордино. — Търсим Пит.
Тя загледа безцелно гъстия черен облак.
— Вече го няма — промълви тя като в транс.
— Черен гологан не се губи — измърмори под носа си Джордино.
— Всички загинаха: съпругът ми, Дърк и още много други. — Гласът й се загуби.
— Можем ли да намерим някъде кафе? — попита Сандекър, за да смени темата. — С удоволствие бих пийнал една чаша.
Джеси кимна уморено към входа на катедралата.
— Една клета жена, чиито деца са пострадали тежко, прави кафе за доброволците.
— Ще ида да взема — предложи Джордино, стана и изчезна вътре.